29 ноември 2017 г. 08:00 ч. През последните няколко години всички се майтапят с непрекъснато отлаганите руски проекти и постоянно провалящите се руски ракети, докато същевременно напомнят колко бурно се разви американската космонавтика в лицето на частните фирми. Като че ли сме забравили, че не винаги беше така. Само преди около 10-15 години руските ракети бяха стабилни (поне що се касае до тези от семейството "Союз", ракетите "Протон" винаги са имали проблематични горни степени). Руските ракети летяха редовно и се знаеше, че ако американците се забавят в плановете си или претърпят някой провал, винаги може да се разчита на тях.
А пък космическите совалки бяха обект на всеобщо присмиване заедно с безкрайните им отлагания и проблеми. През 90-те години совалките летяха сравнително редовно - например в периода между 1997 и 1998 г. НАСА проведе общо 13 полета, от които само три претърпяха отлагания. Над 80% от космическите полети бяха реализирани навреме.
Но след катастрофата на "Колумбия" през 2003 г. и след последващото завръщане на совалките в експлоатация през 2005 г. подготовката им за полети беше жива мъка... Ръководството на НАСА непрекъснато се страхуваше да не стане още някоя катастрофална авария покрай постоянно падащите отломки от горивния резервоар върху орбиталния отсек. Бяха въведени строги мерки - преди всяко излитане имаше подробни инспекции дали не се е образувало някое ледено парче, което да не падне и да не счупи нещо. Метеорологичните условия трябваше да се перфекти. И птици не трябваше да летят наоколо, че да не ударят совалката. Преди всеки полет непрекъснато се скапваше някой компонент на совалката, което водеше до отлагане на старта и последващи ремонтни дейности. Понякога повредата беше толкова сериозна, че нямаше как да се извърши ремонт на стартовата площадка - а совалката трябваше да бъде изведена от нея и върната обратно в хангара ... което забавяше мисията с месеци.
Остарялата космическа совалка се беше превърнала в такава тежест и малцина си даваха сметка колко е наложително нейното пенсиониране, за да се развие космическата индустрия на САЩ. Дори и днес, когато американците търпят някои неудобства, като например че се налагат да пращат астронавти с руски кораби, се вижда, че пенсионирането на остарелите орбитъри е било правилното решение и добре че се е случило, за да може да изгреят на сцената играчи като СпейсЕкс, Блу Ориджин и други фирми.
Защото космическите совалки бяха живо олицетворение на всичките възможни недостатъци на централното планиране.
Първите планове за совалки били начертани още през 60-те години на миналия век. Основната им задача била ясна: те било да могат да излитат редовно от Земята до орбита и обратно, за да превозват хора и товар. Те трябвало да са евтини. Те трябвало да са възвращаеми и да заменят изцяло останалите невъзвращаеми ракети.
В края на 60-те и началото на 70-те години бюджетът на НАСА обаче бил съкратен драстично и за разработката на совалките агенцията се обърнала към военновъздушните сили на САЩ. Те се съгласили да помагат, но на цената на следните изисквания: совалката трябвало да има голям горивен резервоар и да може бързо да връща товар от орбита. Все пак военновъздушните сили имали нужда основно да пращат шпионски сателити и евентуално да могат да свалят такива на вражески държави като СССР.
От това решение се появила машина, която не удовлетворявала нуждите на НАСА. Тя била голяма, скъпа, крехка, чуплива. Действително имала голям резервоар и могла да извежда полезни товари и хора, но всички лоши решения на дизайна - странична монтировка, падащи отломки и прочие, били плод на този компромис. Космическите совалки не изпълнили нито една от оригиналните си задачи: полетите им били скъпи, летяли рядко и аварирали често - като две от авариите довели до загубата на 14 астронавти на НАСА.
Но какво се случило, когато се видяло, че совалките няма да изпълнят първоначалния си замисъл? Типично за централизираното управление, каквото е характерно за НАСА, започнало оправдаването за по-нататъшното тяхно съществуване. Все пак совалките били ужасно големи машини и вече са били въведени в експлоатация, което било аргумент срещу разработката на друг космически кораб. Фокусът се изместил върху самата им експлоатация и поддръжка, пък да летят докато могат. Впоследствие се намерила и задача за тях - да построят "Международната космическа станция". Но последствията във всяко друго отношение били катастрофални - НАСА загубила кадровия потенциал да разработва нови космически кораби и се превърнала от разработчик в потребител. Като резултат така и не бил създаден заместител навреме, а след катастрофата на Колумбия разработката на "Орион" се проточила до безкрай - което е една от причините днес американски астронавти да летят на руски ракети.
Но не било само това - когато има една основна и доминираща машина на пазара, всички се съобразяват с нея. Така е било и със совалката. Разработчиците на ракети изобщо не са се замисляли да продължат работата по възвращаемостта - единственият пример за опит за възвращаемост е бил космическата совалка - и се виждало, че не е много сполучлив, както и че машината е скъпа. И така ракетите си останали в продължение на десетилетия невъзвращаеми и скъпи ... и никой не се е борил да промени това.
Действително е трябвало совалката да си замине, за да освободи нишата за по-нататъшното развитие на частните компании. Днес това, което го виждаме в лицето на Илон Мъск или Джеф Безос е плод на новата космическа политика, при която държавните агенции само подпомагат частниците, но на проектен принцип - организира се конкурс и който спечели, той ще е подпомогнат. Дизайнът на ракетите и корабите е изцяло отговорност на частниците, а не е диктуван от НАСА.
Което ни връща на въпроса: защо навремето Русия доминираше ракетния пазар, докато САЩ изоставаше, а днес е обратното? Ами защото след разпадането на СССР руските ракетни предприятия имаха само един-единствен ход, за да се спасят - да се ориентират към пазара. Това се оказа правилното решение и скоро руснаците бързо завзеха тази ниша. Космическата политика на САЩ, обратно, беше силно централизирана докъм 2005 година. Едва с идването на Буш младши на власт се заговори за стимулиране на частниците, а политиката беше подкрепяна впоследствие и от администрациите на Обама, а сега и на Тръмп. Докато след 2005 година в Русия, напротив, започна отново епохата на силно централизираните проекти като например космодрума Восточний. Днес в САЩ съществува бизнес климат на нови космически компании. В Русия, обратното, бизнес климатът не е оптимален, а местните предприемачи са още в самото начало на своя път. И вместо да се върви към децентрализиране, се случва точно противното - старата агенция Роскосмос беше разформирована, а на нейно бясно бе създадена коскорпорация, която се мъчи да обедини под крилото си всички останали части на космическата индустрия.
Последният старт на космическа совалка, осъществен на 8-ми юли 2011 година. Photo credit : NASA TV