6 ноември 2013 г. 00:00 ч.
Светослав Александров. На днешния ден космическа ракета, построена в Индия, изведе в космоса малка автоматична станция за изучаване на Марс. Изстрелването е успешно, но най-трудното пред мисията тепърва предстои. Ще успее ли Индия да достигне Марс? Ако индийската мисия успее, това ще е огромен престиж за страната. Тя ще се превърне едва в четвъртата страна, самостоятелно достигнала Червената планета. Ще изпревари страни като Китай и Япония, които се опитаха да изпратят мисии до Марс, но не успяха.
Един въпрос обаче стои. Как, за Бога, страни като Индия могат да инвестират в космонавтика? По официални данни Индия е дом на една трета от бедните хора в цял свят. Две от всеки пет деца страдат от недохранване, а повече от половината хора нямат нормални тоалетни. Независимо от това Индия има космическа програма. И не само Индия - днес все повече бедни държави гледат нагоре, към космоса - дори на страниците на КОСМОС БГ сме писали за амбициите на африкански държави (справка -> тук). Нима световното общество е толкова сбъркано в ценностно отношение? Нима обществото в цял свят страда от някаква глобална шизофрения, че толерира правителства и държавни глави да инвестират в космонавтика, вместо да изхранват собствените си народи?
На снимката - индийската ракета PSLV извежда автоматична междупланетна станция на път към Марс. Photo credit : ISRO
Аргументът "Как е възможно да изпращаме ракети в космоса, когато имаме толкова страдащи хора тук, на Земята", съществува от десетилетия. Броени часове преди ракетата "Сатурн 5" с кораба "Аполо 11" да излети към Луната за първо кацане, се случва нещо интересно. Тогавашният шеф на НАСА Томас Пейн се оказва конфронтиран от граждански протест, ръководен от Ралф Абернати (християнски проповедник, наследник на Мартин Лутър Кинг). Абернати пита Том Пейн как е възможно да стои безучастен, при положение, че по това време една пета от американците не са притежавали достатъчно храна, облекло и качествено медицинско обслужване. Абернати моли Пейн да не натиска бутона на ракетата, а да даде средствата на бедните и гладните (справка -> тук).
На това Том Пейн отговаря по следния начин: "Ако можехме да решим проблемите на бедните без да натискаме бутона и да изстрелваме мъже към Луната утре, ние нямаше да натискаме този бутон".
Космическата програма наистина е в състояние да решава много от земните проблеми. Понеже говорим конкретно за Индия, хубаво е да напомним, че до този момент нейната космонавтика съществува основно, за да разрешава местните проблеми. Наскоро ужасяващ циклон удари източния бряг на Индия. Загинаха неколцина души. Подобен циклон е удрял Индия и през 1999 година. Но тогава са загинали над 10 000! Как е възможно днес Индия да е по-подготвена и да ограничава такива глобални катастрофи? Една от причините за това е именно космонавтиката. Днес индийски спътници могат да предоставят точни прогнози къде ще има бури ( справка -> тук ).
Мнозина биха казали, че спътниците, които работят в орбита около Земята, са едно нещо, но спътниците, които летят до Луната и Марс, са съвсем друго нещо. Че ползата от околоземните спътници е достатъчно видна - имаме прогнози за времето, GPS, спътникова телефония, анализ на зърнодобива и т.н. Но каква е ползата да се лети до Луната и Марс - полети, които служат преди всичко за национална гордост - национална гордост, която не храни бедни.
Има адекватен отговор на тази критика. Трябва обаче първо да признаем, че много от съвременните хора подхождат с голям цинизъм не само към космонавтиката, но и към науката като цяло. В цял свят съществува определена тенденция - някои хора да са склонни да оправдаят харчовете само за такава наука, каквато е винаги тясно свързана с практиката - т.нар. приложна наука. Тези хора винаги биха одобрили приложната наука, но биха оспорили фундаменталните научни проучвания, които на пръв поглед изглеждат несвързани с практиката. Те биха казали - на кого му пука какви са сезонните температурни разлики на Марс, като това няма пряка връзка с технологичните нововъведения тук, на Земята?
Истината е, че деленето на науката на фундаментална и приложна, е твърде условно. Никой не знае от коя дупка може да изскочи заек - сиреч, много от фундаменталните научни проучвания имат приложна стойност. Понякога това се случва веднага, но не винаги. Често пъти минават години, даже десетилетия. Но дори и да не е така, за да осъзнаем ползата от науката, трябва да притежаваме определена ценностна система. Познанието, само по себе си, е ценност. Днешните протести на студенти в България са ценностни, защото в българската политика липсва морал. Но това е само следствие от обезценяването на стойността на познанието според обществените нагласи. Днес един народен представител на 33 години може да каже - "Аз преуспях", но според неговата ценностна система преуспяването е свързано само с пари. А е хубаво да се отърсим от подобен начин на мислене, който отравя обществото - а именно, да имаш пари и да живееш добре е единственото важно нещо на този свят. Да, важно е да се намери начин да се ограничи бедността. Парите са важни, но освен тях има и други ценности. Като познанието. Като жаждата да научиш нещо ново. Като това да мечтаеш. Като това да си истински щастлив.
Да се върнем на протеста в САЩ, когато активисти негодуват срещу изстрелването на "Аполо 11". Мисията наистина успява, но една от страничните ползи днес носи названието "Ефект на Аполо". Толкова много млади хора са впечатлени от лунните кацания, че мнозина от тях започват да се интересуват от наука. Много от по-нататъшните нововъведения в практиката - в това число и в компютърната техника, са директно следствие от този индиректен "Ефект на Аполо".
Днес автоматичната междупланетна станция на Индия вече лети в космоса. Дали ще достигне до Марс, ние не знаем - шансовете да успее са големи, но и шансовете да не успее не са малки. Може наистина да успее да се откъсне от околоземна орбита. Може тя да е първата индийска станция, достигнала междупланетното пространство. Науката може да има второстепенно значение - но това, което е важно, е че в Индия ще има деца, които ще се интересуват от наука. Такава мисия може да разпали научното им любопитство. Развивайки научна дейност, същите тези деца ще изтръгнат страната си от лапите на бедността. Може да не стане веднага - а след 10, 20, дори 50 години. Но непременно ще стане.
Гледайки по този начин на нещата, не е трудно да усетим със сетивата си (не само със сурова логика) как е възможно бедни страни да развиват космическа дейност. В Уганда например Крис Нсамба може да строи космическа совалка в задния двор на къщата на майка си - и няма значение, че на снимките изглежда, че дворът е порутен, а единственото лъскаво и високотехнологично нещо е самата совалка.
На снимката - угандският космически ентусиаст Крис Нсамба работи по совалка в задния двор на майка си. Credit : African Space Research Program
Защо пиша тази статия? Честно казано, не очаквам хората с ограничена душевност да я разберат. Но е хубаво да се замислим за някои неща - България е единствената страна от Европа, която е членка на ЕС, но не е член на Европейската космическа агенция. Защо това е така - да не би защото у нас, макар и днес да не страдаме от глад, няма истинска ценностна система и любов към науката?
Истинските ценности движат света. Страните, които са осъзнали нуждата от развитието на образование и наука, започват да се движат напред, независимо колко са бедни, и да се справят със собствените си проблеми.
Междувременно, общественото лицемерие понякога е смайващо. Космическите програми често се превръщат в изкупителната жертва на световните проблеми. Хората критикуват единствено космическите агенции за безсмислени харчове - но си затварят очите пред наистина безсмислени харчове.
Днес, скоро след успешния старт на индийската марсианска сонда, проф. У. Рао казал - "Хората нямат проблеми с това да се харчат 5000 крори всяка година за фойерверки за празника Дивали, а в същото време имат проблеми с това да се похарча 450 крори за марсианска мисия".
С това темата се изчерпва. Пожелавам успех на индийската мисия до Марс.