1 октомври 2012 г. 23:20 ч.
Светослав Александров. Астрономите, работещи със снимки от космическия телескоп "Хъбъл", са съставили нов, модерен портрет, изобразяващ най-далечния изглед към дълбините на Вселената.
Нашата Вселена е на възраст 13.7 милиарда години и този портрет изобразява галактики, които са се образували съвсем скоро след появата й. Това е така, защото светлината пътува със скорост 300 000 километра в секунда. Това изглежда като един миг - една огромна скорост, но всъщност дори и тази огромна скорост е нищо в сравнение с мащабите на цялостната Вселена! Ако един светлинен лъч пътува от Земята до Луната за една секунда, до Марс за няколко минути, до планетите от Външната Слънчева система за няколко часа, то тогава разстоянието между Слънцето и другите звезди е огромно. Най-близката звезда до нас е Проксима Центавър и светлината пътува от нас до нея в продължение на цели 4.2 години!!! Затова ние измерваме разстоянието до другите звезди с мерната единица "светлинна година". Но светлинната година не е просто единица за разстояние - понеже светлината пътува в продължение на дълги години, ние виждаме Проксима Центавър точно каквато е била преди 4.2 години - тоест ние наблюдаваме миналото на Вселената!!! Сега си представете - горното изображение от "Хъбъл" показва галактики, които са на разстояние 13.2 милиарда светлинни години - ние виждаме галактиките такива, каквито са били преди цели 13.2 милиарда години - така някои от тези галактики са се родили само 450 милиона години след появата на самата Вселена!!!
Най-далечният поглед към Вселената! Photo credit : NASA/ESA/G.Illingworth, D.Magee, P.Oesch, Univ. of California/Santa Cruz/R. Bouwens, Leiden University/HUDF09 Team
Това, което забелязвате, е плодът на нашата наука. Глътка знание, което задоволява нашето любопитство. Но най-важното - това е САМАТА ИСТИНА.
Честно да си кажа, аз не мога да проумея - защо ние сме толкова неблагодарни към това ценно познание, защо не се обръщаме към науката, а обръщаме поглед към псевдонауката - към полтъргайстите, житните кръгове, към Атлантида - куп други неща, за които няма никакви доказателства, че съществуват? Атлантида може да не е съществувала - но тези галактики, заснети от "Хъбъл", определено съществуват. И те дават на нас, жителите на Земята, възможно най-ценния урок.
Защото, поглеждайки към този космически портрет, ако сте с отворено сърце и дух, няма как да не се съгласите, че изобразеното на него притежава не просто научна, но и дълбоко морална стойност. Независимо дали сте атеист или вярващ, поглеждайки към снимката, няма как да не почувствате преклонение към величието на Вселената. За един дълбоко вярващ човек това би било истинско преклонение пред Създателя. Но дори и да не бъдете вярващ, а просто отдаден дълбоко на науката, няма как да не се смирите, осъзнавайки как нашата планета Земя е просто една прашинка в безбрежния звезден океан, как нашето Слънце е просто една от милиардите звезди, как тези галактики, които виждате и които можете да скриете с малкия си пръст, всъщност притежават стотици хиляди милиарди звезди - не просто точки на небето, а мащабни, невероятни, удивителни светове. Какво невероятно възхищение и смирение!
Честно казано, аз не виждам какво друго чувство може да изпита човек пред такава гледка. И не разбирам тези хора, които не се чувстват по същия начин, как отминават това постижение с пренебрежение и казват "Че какво да се интересуваме от космоса, като си имаме толкова проблеми тук" - неосъзнавайки, че тези проблеми всъщност съществуват само на тази малка, бледа синя точка, както е нарекъл планетата Земя големият популяризатор Карл Сейгън, а че останалата част е внушителна Вселена! Но още повече не мога да разбера тези, които си затварят съзнанието за това откритие, настоявайки, че всичко е холивудска продукция и че не съвпада с техните виждания, че Земята е в центъра на света и че той е на възраст не повече от 10 000 години. Защо трябва да затваряме нашето съзнание в кутийка, защо трябва да затваряме нашия Бог в кутийка, казвайки на останалите с това пренебрежение едва ли не, че нашият Бог е всъщност мъничък бог и трябва да си стои в една мъничка рамка. Защо не приемем просто, че ако тази Вселена има създател, той е по-велик, отколкото си предполагате? Или ако не приемате съществуването на създател - защо не приемете, че самата Вселена е величествена?
Защо не си отворим съзнанието към знанието?