Светослав Александров - статията е написана през март 2011 г. На 18 март 2011 г. космическият апарат „Месинджър” успешно влезе в орбита около Меркурий. Независимо че Меркурий не е толкова вълнуващ за учените колкото например Марс, Европа или Титан, интерес към изследването му все пак има. Точно за това говорих на 17 март, неделя, по телевизия „Скат” в предаването „10-та степен по Рихтер”.
Днес ще ви запозная с мисията, предшестваща „Месинджър”. Меркурий бива посетен за пръв път от космически апарат през 1974 година. Името на този апарат е „Маринър 10”. В тази статия става въпрос точно за това – постиженията и успехите на „Маринър 10”. Макар че този космически апарат не навлиза в орбита, той успешно облита планетата три пъти и изпраща първите снимки на Меркурий от близък план.
Гравитационно подпомагане
През 50-те години на 20-ти век в литературата се появява интересна концепция – за полет до далечните планети чрез т.нар. метод на гравитационно подпомагане. Първият космически апарат, който използва този метод, е самият „Маринър 10”. Когато желаем да изпратим космически апарат до далечна планета, ние бихме могли да използваме тежкотоварна ракета и големи запаси от гориво на борда на космическия апарат. Знаем със сигурност, че тази концепция ще работи, но тя не е най-евтината и практична. Съществува и друг вариант. Космическият апарат може да бъде изстрелян и с обикновена ракета, при това без да е необходимо на борда му да има големи запаси от гориво. При този вариант космическият апарат облита други планети (преди крайната си цел), за да промени посоката на движение и скоростта си. Тази опция излиза по-евтина, но и не само – позволява космическия апарат да бъде снабден с по-голямо количество научни инструменти. В противен случай, ако използваме първата концепция, на борда на апарата ще има толкова голямо количество гориво, че то ще утежни цялата система и няма да има място за инсталиране на много научни инструменти.
Космическият апарат "Маринър 10" - общ вид. Photo credit : NASA
В началото на 60-те години на 20-ти век учените от Лабораторията за реактивно движение към НАСА разработват стратегии и планове за полети до планетите от вътрешната Слънчева система. Те установяват, че в периода между 1970 и 1973 година е възможно да се изстреля космически апарат, който напуска Земята, прави облитане на Венера и чрез това облитане се насочва към Меркурий. Първоначално учените предполагат, че тази стратегия е твърде чувствителна към грешки и считат, че ще се наложи да се разработи нов тип навигация. По-късно обаче става ясно, че няма пречки подобна мисия да се осъществи и чрез съществуващите по това време навигационни системи.
Две стратегии за достигане на Меркурий. В първия случай (вляво) - използва се голяма ракета "Титан 3С" и космическият апарат достига директно до планетата. Във втория случай (вдясно) се използва малка ракета "Атлас", но космическият апарат облита първо Венера, преди да достигне до Меркурий! Photo credit : NASA
През 1970 година Джузепе Коломбо от Института по приложна механика в Падуа, Италия, бива поканен в Лабораторията по реактивно движение, за да участва в конференцията относно мисия до Венера и Меркурий. Коломбо съобщава, че ако мисията бъде изстреляна през 1973 година, периодът на орбитата на космическия апарат ще бъде сходен с периода на орбитата на самия Меркурий, умножен по две. Затова ученият предлага да се опита не еднократно, а двукратно облитане на планетата! Проучване, назначено в Лабораторията по реактивно движение, потвърждава предположението на Коломбо.
До средата на 1970 година са избрани научните експерименти, които трябва да бъдат проведени по време на мисията. През юли 1971 година е сключен договор с компания Боинг, която е отговорна за производството на два космически апарата – един тестов (който няма да полети) и един, предназначен за полета (този, който ще бъде изстрелян).
Планът на мисията предвижда изстрелването на космическия апарат с ракета „Атлас СЛВ-3Д/Центавър Д1-А” в периода между 16 октомври и 21 ноември 1973 година. При такъв стартов процорец апаратът би облетял Венера между 4 и 6 февруари 1974 г. и Меркурий между 27 и 31 март 1975 година. При облитането на Венера апаратът ще е на разстояние 5000 километра от повърхността, а при облитането на Меркурий – на разстояние 1000 километра от повърхността. Тъй като безпилотният космически кораб трябва да бъде изстрелян без много голямо количество гориво, облитането на Венера трябва да стане изключително прецизно.
Без този план полетът до Меркурий би изискал използването на тежкотоварна ракета „Титан IIIC” и голямо количество гориво на борда на космическия апарат, за да бъде доставено същото количество научни инструменти.
Инструментите на борда на „Маринър 10”
Полетът на „Маринър 10” е първият полет на космически апарат до Меркурий. До осъществяването на полета за тази планета не се знае почти нищо. Какви експерименти трябва да бъдат подбрани за първата мисия до Меркурий, така че да се извлече максимална полза от космическия полет?
Избрани са следните седем експеримента: заснемане на Меркурий с телевизионни камери, инфрачервена радиометрия, ултравиолетова спектроскопия, изследване с магнитометър, експеримент за изследване на плазмата, инструмент за установяване на заредените частици, изучаване на поведението и разпространението на радиовълните в околомеркурианското пространство. Същите експерименти трябва да бъдат проведени и в околността на Венера по време на облитането, макар че изследването на Венера при тази мисия е ограничено от изискването за осигуряването на траектория за достигането на Меркурий. Така например не е възможно да се постигне на окултация на Слънцето от Венера, така че ултравиолетовият окултационен експеримент не е проведен.
Устройство на космическия апарат "Маринър 10". Photo credit : NASA
За изучаването на влиянието на планетата върху слънчевата плазма трябва да има окултация от Слънцето. Такава е необходима и за изследването на атмосферата на Меркурий чрез ултравиолетовия окултационен експеримент. Чрез наблюдаването на намаляването на интензитета на слънчевата ултравиолетова радиация по време на блокирането й от Меркурий и неговата атмосфера, биха могли да се направят проучвания върху меркурианската атмосфера.
На борда на „Маринър 10” били монтирани магнитометър, анализатор на плазмата, инструменти за изследване на слънчевите и галактичните космически лъчения. Чрез изследването на междупланетното пространство също е възможно да се научи важна информация за самата планета.
Инфрачервеният радиометър е бил предназначен за измерването на температурата на атмосферата и облаците на Венера и на повърхността на Меркурий. Два независими ултравиолетови инструмента са били монтирани на космическия апарат за изследване на атмосферата. Единият е трябвало да открие следите на атмосферата по ръбовете на видимия диск на Меркурий и е бил фиксиран към космическия апарат. Другият е можел да бъде насочван и той е трябвало да търси следи от водород, хелий, аргон, неон, кислород и въглерод.
Изстрелване и проблеми по пътя
На 2 ноември 1973 година „Маринър 10” бива изстрелян успешно!
Първата задача на екипа на мисията е да калибрира инструментите в добре изследваната система Земя-Луна. Телескопът за заредени частици е включен в рамките на 3 часа след изстрелването. Ултравиолетовият експеримент е задействан на седмия час, а скоро след това са запуснати и телевизионните камери.
Скоро след това възникват и първите проблеми. Двата нагревателя на камерите не се активират след изстрелването и никакви наземни решения не успяват да коригират проблема. Учените се притесняват, че без нагревателите камерите ще се охладят твърде бързо и качеството на снимките ще се влоши. Първоначално ръководителите на мисията проверяват дали е възможно да се нагреят камерите чрез предаване на топлина от други части на космическия апарат. Това се оказва невъзможно – „Маринър 10” е с изключително добра температурна изолация, предвидливо поставена за да не би безпилотният космически кораб да не прегрее в условията на Меркурий. Голяма ирония. Слава Богу, проблемът не влошава значително качеството на снимките. Ако това се бе случило, щеше да се наложи НАСА да изстреля резервния космически апарат. Независимо от проблема „Маринър 10” прави красиви тестови снимки на Земята и Луната.
На 11 ноември контролният център изпраща над 2000 команди към „Маринър 10”. От тези 1019 са команди за ъпгрейд на централния компютър и подготвителна поредица от команди за изпълняването на първата корекционна маневра на космическия апарат. До този момент навигационният екип е установил, че ако не се коригира траекторията на „Маринър 10”, той ще прелети край Венера от погрешната й страна, на 50 000 километра от целевата точка, 3 часа по-късно, и ще пропусне срещата си с Меркурий. Космическият апарат трябва да се завърти и преориентира в космоса, за да може да запали ракетния си двигател за кратък период и така да пристигне в околността на Венера в точното време, на точното място.
Промяната на скоростта трябва да бъде с някакви си 7.8 m/sec, което означава, че двигателят трябва да работи за 20 секунди и да консумира около 1.8 килограма гориво. На 11 ноември екипът се събира на специална конференция и решава маневрата да бъде изпълнена на 13 ноември.
Както можете сами да се досетите, възникват известни проблеми. Когато екипът се събира, за да обсъди резултата от маневрата, излиза, че има проблеми със звездния тракер – той не може да открие звездата Канопус. Изглежда, че някаква частица се е отделила от космическия апарат или някакъв метеор е прелетял наблизо и е попречил на звездния тракер да открие Канопус.
По време на междупланетното пътешествие възникват и други проблеми. На 21 ноеммври „Маринър 10” не успява да изпълни калибрационна маневра поради рестарт на системите с полетните данни. Това отлага маневрата до 7 декември 1973 година, когато е проведена успешно.
Възникват проблеми с по-нататъшните маневри и операции, които засега ще пропусна. На 17 януари 1974 година обаче се случва едно хубаво събитие – нагревателите на телевизионните камери се оправят спонтанно. Това се случва по време на изключването на нагревателите на другите инструменти по време на подготовката за втората корекционна маневра. Счита се, че късо съединение в един от другите нагреватели е довел до проблеми с нагревателите на телевизионните камери. Както и да е – след извършването на корекционната маневра нагревателите повече не са и включени – считало се, че „Маринър 10” е достатъчно добре загрят за по-нататъшна успешна работа.
Наблюдения на Венера
На 4 февруари „Маринър 10” се намира на разстояние 640 000 километра от Венера. Независимо от всички възникнали проблеми, включително и тези с високочестотната антена, за които не споменах, изглежда, че „Маринър 10” ще успее да свърши научните дейности в околността на Венера.
Първата снимка на ръба на атмосферата на Венера от "Маринър 10". Photo credit : NASA
На разстояние 8 000 километра от Венера камерите на „Маринър 10” успяват да направят първата снимки на планетата. Снимката показва венерианския северен полюс като осветен ръб. На снимката не се констатират протуберанси и облаци във високите слоеве на атмосферата. Но на последващи снимки на ръба на атмосферата на Венера учените успяват да открият желаната „мъгла” над този ръб. Венера наистина притежава такива високи облаци!
Огромна изненада представляват и снимките на Венера в ултравиолетовия диапазон. Те показват интересна структура на атмосферата. Венерианската атмосфера е набраздена от сложна плетеница от облаци – и това се вижда само в ултравиолетовата област. Във видимата област атмосферата изглежда доста хомогенна.
Снимка на Венера в ултравиолетовия диапазон. На снимката са ясно различими облачните структури. Photo credit : NASA
По време на облитането на Венера от „Маринър 10” биват направени и още интересни наблюдения. Учените, работещи с космическия апарат, успяват да наблюдават как планетата променя потока на заредените космически частици от Слънцето, известни като слънчев вятър. Получава се нарушение с формата на опашка, която се разпростира далеч зад планетата. За съжаление магнитното поле на Венера е доста по-слабо от земното и то не успява да отклони слънчевия вятър по начин, по който го прави Земята. Подобни слаби магнитни полета са неспособни да захващат частици и да формират радиационни пояси. Независимо от това „Маринър 10” открива, че има видима промяна на слънчевия вятър.
Пътят към Меркурий и наблюдения на Меркурий
Една седмица след облитането на Венера, екипът трябва да вземе решение за това как да се достигне Меркурий с най-малък разход на гориво.
Тъй като понякога с „Маринър 10” възниквали проблеми с люлеения и осцилации, екипът на мисията решава да не провежда повече калибрационни маневри. Но освен това екипът решава да приложи и един нов принцип за пръв път в околослънчевото пространство – слънчево плаване!
И действително, технологията спестява от ценното гориво! Тя е приложима в междупланетните изследвания!
На 18 февруари възниква поредният проблем с космическия апарат. Отново звездният тракер загубва своята звезда – Канопус. И на всичкото отгоре „Маринър 10” включва и изключва периодично жироскопите си, за да запазва ориентацията. По време на проблема наземният екип комуникира с космическия апарат с 26-метровата антена на Земята, но за справянето на проблема трябва по-голяма наземна антена. Едва след възстановяването на връзката с 65-метровата антена, екипът успява да открие Канопус. Слава богу, екипът не открива допълнителни люлеения, но този проблем довежда до загубването на около 70 милипаунда азотен газ. Ръководителите смятат, че частици преминават пред звездния тракер и нарушават работата му. На 6 март проблемът отново се повтаря и космическият апарат отново загубва газ.
Промяна на траекторията на "Маринър 10". Ъгъл между Земята, космическия апарат и Слънцето. Photo credit : NASA
На 16 март екипът решава да се запалят двигателите на космическия апарат за една критична маневра, която не просто ще позволи на „Маринър 10” да облети Меркурий, но ще позволи и повторно облитане след няколко месеца. Проблемът е, че екипът не може да установи доколко маневрата е успешна поради големия ъгъл между Земята и космическия апарат и космическия апарат и Слънцето (виж картината за допълнително изясняване). Ще минат дни след първото облитане на Меркурий, преди да се установи дали „Маринър 10” е на правилния път към повторно облитане на планетата. После може да се окаже твърде късно и да няма достатъчно гориво. Доплеровите измервания впоследствие показват, че маневрата на този етап е проведена за малко по-кратко време от очакваното. Това приближава „Маринър 10” с 200 километра повече към Меркурий, отколкото е планирано първоначално.
И ето – на 17 март, всички научни експерименти на борда на космическия апарат биват включени. Седмица по-късно първото телевизионно изображение на Меркурий се появява на екраните в Лабораторията за реактивно движение на НАСА. Слава Богу, проблемите с високочестотната антена при това облитане не се появяват и антената никога повече не причинява главоболия на екипа. Първите снимки, които екипът получава, не се различават от снимките, получени от наземни телескопи на планетата.
Първата снимка на Меркурий от "Маринър 10". Photo credit : NASA
Но с приближаването на „Маринър 10” към планетата, постепенно на снимките започват да се различават отделните географски особености. Постепенно се появяват светли петна с диаметър до 400 километра. Някои от светлите петна са подредени заедно със светли ивици по начин, по който се получават дъги. До 25 март снимките показват набраздена от кратери повърхност – досущ като тази на нашата Луна.
На тази снимка от Меркурий вече са различими кратери! Photo credit : NASA
Сбъдва се предсказанието на много астрономи, които още преди мисията на „Маринър 10” са твърдяли, че Меркурий трябва да прилича на Луната!
И все пак, има и разлики. Когато учените съединяват картина по картина, за да получат общ изглед на осветената страна на Меркурий, те се учудват да открият на планетата огромна кръгова структура с диаметър 1 300 километра!
Благодарение на камерите на „Маринър 10” учените научават, че на Меркурий има равнинни басейни (сухи, естествено, без вода), кратери, склонове, хребети, плата и големи равнини. Дори където има плато, то също е назъбено от кратери. А големият кратер с диаметър 1 300 километра (който по-късно ще бъде наречен Калорис) напомня донякъде лунното Море на дъждовете, с изключение на своите пукнатини на дъното. На Меркурий има системи от лъчи като на Луната, вторични кратери, вериги от кратери.
И както на Луната в противоположната част на Морето на дъждовете има „разбъркан” терен с кратери, които са с нарушена структура, така и в диаметрално противоположната страна на басейна Калорис има такъв странен терен.
Радио тракингът на Меркурий успя да установи, че Меркурий дори е по-кръгъл от Земята! Планетата се доближава много повече до перфектната сфера, отколкото се доближава нашата планета. Меркурий обаче няма съществена атмосфера. Наблюдават се единствено следи от хелий, вероятно със слънчев произход.
Минималните температури, преди изгрева на Слънцето, са установени със стойност -183.15 Целзиеви градуса (страхотни минусови температури!). В късния следобяд са установени температури от 186.85 Целзиеви градуса (адски пек!). Но при максималното приближаване на Меркурий до Слънцето температурите биха могли да достигнат и 400 градуса.
Завръщането на Меркурий
„Маринър 10” наистина прави повторното си облитане на Меркурий. Между двете облитания се проявяват отново множество проблеми. Едва няколко дена след първоначалния успех се констатира електрическо натоварване и драстично повишаване на температурите на космическия апарат. Късно през нощта на 31 март ръководителите намират решение на проблема. Но пък възникват и други проблеми. Магнетофонът на „Маринър 10” се включва и изключва няколко пъти без предупреждение, след което отказва изцяло. И разбира се, имаме проблема с преразхода на гориво, който, комбинирано с безпричинните люлеения на космическия апарат, може да се окаже фатален за повторното посещение.
През средата на май ръководителите провеждат една продължителна маневра в рамките на два етапа, за да не прегрее двигателят. Маневрата е успешна. На втори юли „Маринър 10” провежда и втората си маневра, за съжаление точно в момент, когато Слънцето заплашва да блокира комуникациите на космическия апарат. Но изпратените по-късно към Земята доплерови измервания показват, че маневрата е успешна. „Маринър 10” е готов за повторно сближаване.
„Маринър 10” посещава Меркурий на 21 септември 1974 година и изпраща на Земята 500 снимки, които допълват познанието ни за тази планета. Нови географски структури освен споменатите в предната глава не са открити. Но пък е заснет детайлно Южния полюс!
Южен полюс на Меркурий. Photo credit : NASA
Заснети са и множество стръмни склонове, които се дължат на пропадване на кората вследстиве на свиването на меркурианското ядро.
На практика по време на второто облитане се правят предимно снимки, докато другите експерименти стоят на заден план поради неблагоприятната позиция на космическия апарат за тяхното провеждане.И все пак биват проведени някои ултравиолетови наблюдения. Така учените успяват да установят с точност къде е границата на незначителната хелиева атмосфера. Тя се оказва с 10-15 пъти по-малка плътност от тази на Земята.
Трето и последно посещение на Меркурий
Ръководителите на мисията правят и трети, последен опит за посещение на Меркурий.
На 6 октомври звездният тракер отново губи позицията на звездата Канопус заради частичка, която преминава пред него. „Маринър 10” преминава в неконтролирано въртене. Необходимите маневри за възстановяване на позицията на апарата, заедно с люлеенето на космическия апарат, изразходват голямо количество азотен газ. Поради тази причина пълна стабилизация на космическия апарат не се предприема. Ръководителите впоследствие позволяват на космическия апарат да се завърта бавно, но толкова бавно, че да не се стига до използването на страничните реактивни двигатели и да могат да се включват жироскопите по време на корекционните маневри.
Броени дни преди окончателното сближаване на космическия апарат настъпва още един проблем, който допълнително драматизира този окончателен етап от разширената мисия на „Маринър 10”. По време на опита звездният тракер да открие отново звездата Канопус, апаратът се завърта в такава позиция, че губи връзка със Земята. Космическият апарат вече не може да се свърже със Земята посредством малките наземни антени. За да се спаси „Маринър 10”, ръководителите на мисията „Хелиос” (която точно в този момент е била в период, в който се получавали най-важните научни данни) се съгласяват да помогнат на „Маринър 10” като се отказват от една от комуникационните сесии с „Хелиос”.
По време на третото облитане основен акцент е изследването на магнитното поле на Меркурий, но независимо от това космическият апарат прави и някои интересни снимки на планетата. Магнитният експеримент установява, че Меркурий има магнитно поле, което е присъщо на планетата и не се индуцира от действието на слънчевия вятър.
Магнитно поле на Меркурий. Photo credit : NASA
На горната илюстрация е изобразено взаимодействието между слънчевия вятър и магнитното поле на Меркурий. Пресичането на боу-шок вълната с магнетопаузата кореспондира с измерванията, получени при първото облитане и така учените знаят, че Меркурий си има свое собствено магнитно поле.
„Маринър 10” напуска Меркурий и започва нова орбита около Слънцето. Краят на мисията настъпва на 24 март 1975 година с изчерпването на азотния газ, което довежда до непрограмирано завъртане на космическия апарат. Ръководителите на мисията изпращат последните команди за изключването на предавателя на „Маринър 10” и така мисията приключва с успех, независимо от проблемите около нея.
Значение и важност на мисията „Маринър 10”
Наблюденията на „Маринър 10” се явяват важно допълнение за цялостното разбирание на Слънчевата система. Няколко години преди провеждането на мисията хора стъпват на Луната и доставят на Земята лунни проби, изследването на които позволява точна датировка на планетарен материал, много по-точна, отколкото е било възможно преди на Земята, защото на Земята повърхността се е променяла драстично след образуването й. Орбитален космически апарат от серията „Маринър” изследва планетата Марс и открива важни географски особености, отчасти пра-стари, отчасти изваяни от вулканична дейност и променени от атмосферата.
Преди полета на „Маринър 10” планетата Венера вече била изучена от съветски и американски космически апарати. Така че основните характеристики били установени – атмосферна плътност, температура, но все още не са били направени заключения за вътрешната й структура и еволюционна история. Научните приноси на „Маринър 10” към изследването на Венера са скромни, но съществени! Установени са структури в атмосферата, които са видими само в ултравиолетовата светлина. Има облачни слоеве, които се въртят около планетата по-бързо, отколкото самата планета се върти около оста си! Освен това „Маринър 10” обогатява познанията за взаимодействието на Венера със слънчевия вятър.
Основните научни приноси на „Маринър 10” си остават наблюденията на Меркурий. Преди полета се е знаела масата и плътността на Меркурий от наземни наблюдения, и вече се е знаело, че атмосферата там в най-добрия случай е много тънка, ако изобщо съществува. Но е нямало данни за това какви са характеристиките на повърхността, какви са географските особености.
Голямото откритие на „Маринър 10” е собственото магнитно поле на Меркурий. Този резултат е неочакван за науката, още повече, че Меркурий се върти бавно около оста си и от първите снимки не се наблюдават съществени промени в кората вследствие на вътрешна активност. До този момент се е считало, че планетното магнитно поле се появава благодарение на динамо ефект – бързо въртене на планетата, комбинирано с наличието на течно ядро.
Благодарение на изследванията на „Маринър 10” учените започват да предполагат, че е имало няколко големи епохи в еволюционното формиране на планетите от Земен тип, в това число и на Земята.
Първият период е бил период на първоначално формиране, по време на който е ставало събиране и натрупване на отделната маса на планетите от материя на ранната слънчева система в рамките на относително кратък период от няколко милиона години. Това е станало преди 4.5 милиарда години. До този момент е неясно дали натрупването при всички планети е от един и същ материал, или съставът на материала се променял в зависимост от разстоянието от Слънцето.
В периода между 4 и 3.3 милиарда години преди днешната дата се случило нещо уникално в Слънчевата система. Луната е била бомбардирана от големи небесни тела и това е довело до образуването на гигантските първични кратери и по-малките, вторични и третични кратери. След това много рязко бомбардирането приключило!
Сравнителни проучвания на Марс, и след „Маринър 10” и на Меркурий показват, че и тези планети са били обект на подобни бомбардирания. Благодарение на изследването на плътността на кратерите се предполага, че тези бомбардиращи тела са идвали далече от вътрешната Слънчева система и не от астероидния пояс, както се е мислило в началото на планетарните изследвания. Нещо повече – имало е някакъв отдалечен източник за това повсеместно бомбардиране на всички планети от Слънчевата система. Тази теория не е униформитарнианистична (униформитарианизъм – идея, че всички естествени закони и процеси, които действат в настоящата Вселена, винаги са действали в миналото и действат навсякъде във всички точки от вселената). Независимо от това тя е привлекателна за тези, които се притесняват от практичните проблеми относно описването на ранната история на Слънчевата система. Планетарното бомбардиране, дори и да е епизодично, едновременно и повсеместно, представлява „маркерен хоризонт” за датирането на епохите на планетарните изследвания. Едно предположение за произхода на бомбардиращите тела е навлизането на голямо тяло във вътрешната Слънчева система край Венера, след което се е разпаднало. Друго предположение е внезапното разпадане на голямо тяло в близост до астероидния пояс.
На Марс и на Меркурий бомбардирането не унищожило цялата стара повърхност на планетите. Но на Луната то е унищожило старата повърхност. Ние не можем да сме напълно сигурни за това какво е станало на Венера, въпреки че радарни наблюдения показват, че и там в миналото е имало големи кратери. За Земята постепенно се появяват нови данни данни, според които е имало период на изключително бомбардиране на най-древната континентална кора като Канадския щит. Разбира се, последващите явления на Земята през по-късни епохи унищожават някои доказателства за бомбардирането. Важното обаче е да се знае, че всички планети от вътрешната Слънчева система са били обект на бомбардиране от тела с размери на астероид след тяхното формиране.
След като ударите утихнали, Луната навлязла в период на вулканизъм. Лава потекла в дъното на големите ударни формации и запълнила големите кратери. На Луната тези потоци са очевидни и ясно различими. Не така стоят нещата на Земята и Марс. Гладките равнини на Меркурий след бомбардирането им много приличат на лунните равнини и много планетолози считат, че на Меркурий също е имало вулканизъм. Други обаче казват, че на Меркурий няма отвори, куполи, пещеристи кратери, които са показателни за вулканизъм. Установено е, че на Луната последните потоци от лава се случили преди 3.3 милиарда години. Изглежда, че тогава се появили и равнините на Меркурий, което показва за едновременност в бомбардирането на планетите.
Последният етап на планетарната еволюция е представен на Земята от тектонична фаза, по време на която конвекцията в рамките на мантията се надигнала и е дала началото на щитовидни вулкани, субдукционни зони, движение на коровите плочи. Големите вулкани на Марс и големите плата, на които се намират, са също индикация за тектонични процеси. Радарни данни на Венера също дават основание да се предположи, че конвекционните процеси са оформяли планетата.
Съществуват предположения, че Марс може сега да навлиза в активен период на тектонизъм и да се превърне в земеподобна планета в бъдеще. Само че след получаване резултатите от облитанията на Меркурий, заедно със сравнителния анализ на кратерите от другите планети, може да се потвърди, че вулканизмът на Марс се е случил преди милиони години. Вероятно в миналото Марс е вървял по пътя на тектонична активност за образуването на земеподобна планета, но този процес е спрял поради недостатъчно количество вътрешна топлина.
Изглежда, че Луната и Меркурий са геологически неактивни от момента на образуването на гладките равнини след периода на голямото бомбардиране, чак до днешни дни. Но Меркурий, за разлика от Луната, изглежда, че е преминал през тектонична фаза. Това се е случило още по време на периода на бомбардиране. От това, което се наблюдава днес може да се заключи, че планетообразуващият процес в глобален мащаб е спрял преди 3.5 милиарда години след приключването на голямото бомбардиране. След този период планетите са се развивали по свой собствен и уникален начин.
Източник:
Исторически сайт на НАСА:
http://history.nasa.gov/SP-424/sp424.htm