28 март 2013 г. 23:00 ч.
Светослав Александров. Когато чух, че първите хора могат да полетят към Марс още през 2018 година като част от частна пилотирана инициатива, посрещнах новината със здрав скептицизъм и неверие. Защо да вярвам, че изобщо ще има пилотирана експедиция? Инженери, специалисти и мечтатели чертаят планове за изпращане на хора до Марс от 50-те години на миналия век - и все още нито един от тях не е стигнал по-далече от чертожната дъска. Защо изобщо да мислим, че инициативата на мултимилиардера и космически турист Денис Тито изобщо ще стигне по-далече от тях?
Изчитайки обаче редица анализи и информация по проекта, смея да твърдя, че днес съм много по-оптимистично настроен към инициативата. Има реален шанс астронавти наистина да летят към Марс през 2018 или ако не тогава, то поне в близкото десетилетие. Разбира се, не твърдя със стопроцентова сигурност, че това наистина ще стане. Но шансът е реален и може би наистина ще сме свидетели скоро на най-великото пътешествие, предприемано някога в човешката история.
Тази илюстрация показва как би изглеждал космическият кораб, който ще изпрати хора на пътешествие към Марс през 2018 г. Photo credit : Inspiration Mars
Анализаторът Кевин Форд и блогър към The Guardian обяснява ясно и точно какво е това, което Денис Тито може да предложи, а НАСА не може. А тук става въпрос именно за кураж.
Защото след големите успехи на програмата "Аполо" и признатите от всички пилотирани лунни кацания, НАСА се превърва от иновативна агенция в бегемот, изхранващ се от държавни пари и борещ се да оцелее. Но когато се бориш да оцеляваш, ти не мислиш за излишните рискове. За съжаление ситуацията в НАСА отразява ситуацията на днешното общество. Обществото ни като цяло се бои от рискове, мрази рискове и предпочита да се затвори в собствения си свят като имагинерна сигурност. През последните години НАСА постигна много успехи, но само в безпилотната си програма. Независимо от това, дори и там да настъпи някакъв проблем или провал, обществото започва да търси сметка затова защо има провал, при положение, че е гласувано доверие на НАСА под формата на държавна субсидия, събрана от джоба на данъкоплатеца.
Именно затова в последни времена НАСА се е превърнала в агенция, която не поема рискове. Специалистите в НАСА искат да предприемат мисия до Марс, но са склонни да го направят само ако са сигурни, че животът и здравето на астронавтите са гарантирани. Но няма как да се даде такава гаранция, защото космосът е враждебна зона и рисковете винаги ще съпътстват изследователя. Няма защо да се учудваме относно това защо според плановете на НАСА пилотираните полети до Марс винаги са изместени в бъдещето, за след 20-30 години. И както през 80-те и 90-те години се е говорело за първи стъпки на Червената планета през 2010-1012 година, така днес говорим за първи стъпки през 2030-2035 година. Пилотираните полети до Марс са винаги вечно в бъдещето.
Но един частен ентусиаст като Денис Тито, който има милиарди долари в джоба и иска да ги похарчи за пътешествие до Марс, би могъл да поеме рискове, каквито държавната агенция не иска да поеме. Ето защо полетът до 2018 година може да се окаже най-реалистичният план, който е създаван до този момент.
На първо място - съвременните планове на повечето правителствени агенции включват екипаж от 6-тима души. Но Тито ще разчита на минимален екипаж от 2-ма души. Двамата ще живеят сравнително спартански и сред лишения в своя космически кораб. Това само по себе си облекчава мисията.
Второ - полетът ще е по икономична траектория. Нещо повече - експедицията не включва кацане на повърхността, а корабът ще се сближи до повърхността на едва няколкостотин километра, преди да се отправи обратно към Земята. Всичко това може да се постигне с минимален разход на гориво и със съществуващи технологии. Няма да се налага астронавтите да преодоляват пречките за кацане, които съм описал в книгата "Космическа колонизация - неосъществената мечта".
Дори и така, ако мисията на Денис Тито бъде изпълнена, това ще е най-рискованото пилотирано пътешествие, поемано досега. Но рисковете няма как да бъдат премахнати напълно. Именно това осъзнава и космическият турист - милиардер. Той иска да е първият, който е изпратил кораб до Марс, но е готов да приеме риска, че двамата души, които ще се отпратят натам, могат изобщо да не се завърнат. И все пак- това е риск, който си заслужава да бъде поет - в името на науката и прогреса.