Credit : NASA
Това е четвъртата статия от поредицата, в която ще оборваме абсурдите на авторите на конспиративни теории. Мнозина твърдят, че снимките на Луната са фалшификат - но дали?
Статиите са написани от Джей Уиндли, инженер, работил в много сфери, включително и в космическата. Уиндли е изучавал компютърни науки в университета Юта, а освен това в отделни периоди от живота си е работил като професионален фотограф. Създател е на сайта http://www.clavius.org/ - в който се оборват серия от абсурдни твърдения, че човек не е бил на Луната.
Статиите са преведени с разрешение.
Последно са редактирани на 2-ри октомври 2015 г.
Общи бележки
Голяма част от „доказателствата“, които се дават в подкрепа на конспиративната теория, включват фотографии, които са направени (или се предполага че са направени) на Луната. Авторите на конспиративни теории обичат да наблягат на детайли от фотографиите, които не отговарят на техните очаквания. Затова, те казват, фотографиите са фалшифицирани.
Аз не съм съгласен с този начин на мислене. Първо, защо трябва да вярвам, че очакванията на авторите на конспиративни теории са правилни? Почти всички от тези очаквания се представят като очевиден факт, без обаче да бъде приведено изчисление или аргумент. И много от тях се базират на непълни познания за осветление, перспектива, геометрия, фотография. Ако очакването е грешно, тогава отричането му не е трудно.
Второ, авторите на конспиративни теории приемат, че съществуват само две възможности: или историята на НАСА (както обичат да се изказват иронично за лунното кацане) трябва да бъде напълно съвместима до най-малкия детайл, или има масивна конспирация и прикриване, което включва фалшификация на доказателствата. В логиката това се нарича фалшива дихотомия. За повече от наблюдаемите „аномалии“ има много други възможности. И освен това представянето на доказателство, което опровергава дадена алтернатива, само по себе си не означава, че друга алтернатива е вярна.
Снимката "Човек на Луната". Защо изглежда, че Олдри седи в бяло петно, а в далечината теренът е по-тъмен. Прожектор или... лунни условия? Credit : NASA
Дори ако хората, които не са привърженици на конспиративни теории, не могат да обяснят задоволително дадена аномалия, защо всички трябва да приемем безусловно твърдението, че има някаква гигантска конспирация? За да приемем конспирацията трябва да приемем и много догадки, за които няма доказателства. Виж статия първа - бръсначът на Окам.
Много хора са на мнение, че имат нужните познания да интерпретират фотографиите безгрешно. И сериозните автори на конспиративни теории разчитат на това.Някои от тези автори, които имат опит с фотография, дават информация единствено в подкрепа на теориите им, но не предоставят на читателя възможност за балансирана преценка.
„Замразяването“ на кадъра
Светът, който виждаме посредством фотоапарата, не е светът, който виждаме със собствените си очи. Фотоапаратът „замразява“ един малък период от време и ни дава възможност да изучаваме този период в много по-големи детайли, отколкото би било възможно в реалния свят. В нашия визуален свят ние виждаме продължителен порядък от събития, много от които ни убягват от погледа. Преминаваща сянка, отблясък на светлина – много от тези неща не ни привличат вниманието дори и да ги забелязваме. Нашият мозък е програмиран да се справя с преходни събития – но не и когато те са „замразени“ - тогава ние можем да се фокусираме върху тях.
Фотографията представлява двумерно изображение на триизмерен свят в рамките на един филм. Това нарушава някои от „методите“ на мозъка да възприема нещата в дълбочина. Техниките на фотографията като например осветление и фокусно разстояние могат да променят снимката по такъв начин, че да ни даде различна триизмерна представа за това, което е било в момента, който ни интересува.
Студийните фотографи ретушират почти всяко изображение, което заснемат. Те правят снимката такава, че да изобразява това, което читателят се очаква да възприеме, а не това, което действително би се възприело в реалната ситуация. Рядко се ретушират исторически снимки (като например тези на НАСА, вкл. лунните кацания). Моята гледна точка е да не очаквате снимките на НАСА да са ретуширани – но тези снимки винаги ще притежават някакъв елемент, който кара читателя да бърчи чело и да се чуди какво е това.
Като говорим за ретуширани фотографии ще е обективно да споделя, че вероятно все пак ще откриете някои ретуширани снимки. Историците искат непроменени снимки, но пиарите имат същите цели като студийните фотографи: те искат изображенията да изглеждат добре. И така те премахват отблясъците на обектива и странните сенки. Не бива да притеснява никого, че обработени изображения съществуват, но има много повече необработени изображения.
Зрителен обем
Насочете вашия фотоапарат към пода. Погледнете през визьора и сложете някакъв обект на всеки ъгъл, който се вижда през визьора. Тези обекти ще представляват ъглите на основата на пирамида. Върхът на пирамидата се определя от лещите на камерата. Тази пирамида представлява т.нар. зрителен обем. Всичко, което тази камера „запечатва“, е в рамките на тази пирамида
Credit : Clavius.org
Когато насочите фотоапарата към действителен обект, пирамидата все още е там, но тя лежи странично. И вместо да се спре да се разпростира като стигне пода, тя ще се разпростира в безкрайността. Правата от лещите, която е перпендикулярна на основата на пирамидата, е т.нар. оптична ос. Оптичната ос стига до центъра на основата.
Ако ние открием дадено явление в рамките на този зрителен обем и се научим да го описваме математически, ние ще можем да разбираме това, което виждаме на снимката.
Вашият зрителен обем може би е малко сбит. Това е така, защото видео камерите и 35-милиметровите камери използват правоъгълен формат. Камерите „Хазелблад“ на „Аполо“ са използвали квадратен формат за кадъра, който ни улеснява.
Производителите на фотоапарати ни дават стойности, които помагат на фотографа да определи формата на зрителния обем. Производителите на лещи ни дават фокалната дължина на лещите. Ако знаете размера на филмовата си рамка, с една формула се изчислява ъгъла на зрителното поле (или ФОВ [field of view] ъгъла). Понякога производителите на лещи ще дадат вашия ФОВ ъгъл при определени размери на филма.
Лещите „Зайц Биогон“, които са били дадени на НАСА, са имали фокална дължина 60 мм. Това дава за ФОВ ъгъла стойност от 71°, ако се използва 70мм филмова рамка.
Малко тригонометрия
Да се върнем на примера с пирамидата. Прекарайте една отсечка от върха на лещите (пирамидата) до един от вашите ъгли, после още една до диагонално противоположния ъгъл. Измерете ъгъла, който сключват двете отсечки. При лещите от програмата „Аполо“ този ъгъл би възлизал на 71°.
Credit : Clavius.org
Ние сме по-заинтересувани да намерим ъглите между съседните страни на пирамидата. Малко тригонометрия ни помага в случая.
Диагоналният ъгъл на пирамидата на зрителния обем ни е 71°. Приемаме височината на пирамидата за единица. Отбелязваме ъгъла между височината на пирамидата (оптичната ос) до краищата на ръбовете – 35.5° - половината от ъгъла на диагоналите. Забележете, че имаме един правоъгълен триъгълник, определен от височината, върха, ъгъла на края на ръба при основата.
Това ни позволява да се изчисли разстоянието от центъра на постулираната основа към някой от ъглите на основата като знаем тригонометричния тангенс на 35,5 ° - резултатът е 0,713. Катетът на този правоъгълник триъгълник се явява и хипотенузата на още един равнобедрен правоъгълен триъгълник, който лежи на пирамидалната основа в следния вид:
Credit : Clavius.org
Питагоровата теорема ни позволява да изчислим дължината на катетите на равнобедрения правоъгълен триъгълник. Резултатът е 0.504. Ъгълът от оптичната ос до центъра на ръба се явява аркустангенс от тази дължина (понеже сме приели дължината на оптичната ос за 1-ца) – следователно е 26.75°
Да имаш вяра!
Камерите на „Аполо“ са били екипирани със специална мрежа от кръстчета, които са видими на всяка снимка – т.нар. „доверени кръстчета“. Централното кръстче представя оптичната ос и е малко по-голямо от останалите кръстчета. Мрежата ни помага да се ориентираме къде се намират обектите на дадена снимка и дори да измерваме размерите им. Веднага можем да се сетим, че кръстчетата отговарят на определен ъгъл от оптичната ос. И ние можем да измерваме характеристиките на обектите спрямо кръстчетата, можем да определим ъгловия им размер, ъгловата разлика между отделните обекти.
Ние вече знаем стойностите за хоризонталния и вертикалния ни ФОВ от горната ни работа. При повечето от изображенията, обаче, ръбът на изображението не е надежден източник за пълния ъгъл ФОВ. Филмът може да се клати в касетата или да се премести на различно място във фотоапарата. Все още имаме нужда от начин да отнесем „доверената“ координатна система към теоретичните ръбове на кадъра.
Да можеш да познаваш с нужното образование!
Ако се сблъскаме с проблем, който не можем да решим незабавно посредством рационализиране, трябва да се обърнем към емпиричния метод. В общи линии – трябва да можем да измерваме дадени параметри по такъв начин, че всички възможни грешки да се елиминират една с друга.
Първо ние приемаме мрежата от кръстчета за координатна система. Централното кръстче е нулата. Едно кръстче надясно спрямо централното кръстче е 1.0 по оста Х, а едно кръстче надолу спрямо централното кръстче е -1.0 по оста У.
Сега насочваме вниманието си към Apollo Lunar Surface Journal ( http://www.hq.nasa.gov/alsj/frame.html ), който представлява онлайн хранилище за сканирани диапозитиви. Форматът .JPEG прави възможност да се визуализира целия кадър плюс обкръжаващата черна граница. Ако вземем 20 изображения случайно и измерим къде е изместена границата (ръбът на кадъра) в рамките на „доверената“ координатна система, ние откриваме, че стойността е 2.59 „доверени“ единици.
Credit : Clavius.org
Ако 2.59 отговаря на 26.8° – половината от ФОВ ъгъла, тогава ние имаме още един правоъгълен триъгълник и можем да използваме тези параметри, за да измерваме всеки ъгъл в рамките на снимката, чието разстояние е представено в „доверената“ координатна система.
В рамките на този правоъгълен триъгълник другият катет се изчислява като 5.127 „доверени“ единици. Това значи, че за всеки обект на разстояние, обозначено като F „доверени“ единици, било то нагоре, надолу, наляво или надясно от централното кръстче, съответстващата ъглова разлика А от оптичната ос се изчислява по формулата:
А= arctg (F/5.127)
Високото качество на снимките от „Аполо“
Ралф Рене твърди, че всички снимки, които са донесени обратно на Земята, са с правилна експозиция, с перфектен кадър, освен това са правилно фокусирани. Това изгледжа подозрително.
Би било наистина подозрително, ако това твърдение беше наистина вярно. Факт е, че значителен процент от снимките на лунната повърхност са замъглени, с неправилна експозиция или страдат от други проблеми. Тези снимки не бяха известни за публиката допреди няколко години поради липса на интерес от страна на редакторите и разпространителите на научнопопулярни трудове. Но сега вече е възможно да бъдат дигитализирани стотици фотографии от Луната (дори лошите) и да бъдат разпространявани свободно в Интернет. Така е възможно да видим пълния набор от лунни фотографии.
Отдолу са показани няколко от тези некачествени снимки, които се появяват на филмовите ленти от „Аполо“. Те са обикновено извън фокус или с лоша експозиция:
Credit : NASA
Много снимки са запечатали светлинните проблясъци по обектива, защото са били насочени към слънцето при изготвянето на панорамните композиции. Тези панорамни композиции са били ценни за документацията на важни събития и съответно са интересни за учените, но не са интересни за публиката като цяло. Учените ги използват при документацията и не обръщат внимание на дефектите.
Но камерите „Хазелблад“ не са имали визьори, възможност за автоматична експозиция и автоматично фокусиране. Как са успяли астронавтите да направят добри изображения като цяло?
Вярвате или не, но е факт, че хората са били в състояние да правят добри снимки още преди да се появят компютри, осигуряващи автоматична експозиция или устройства, които позволяват автоматично фокусиране. Производителите на филмови ленти често дават експозиционни насоки, като ни информират за средните настройки за фотоапарата при известни светлинни условия.
Времето на експозиция е било отработвано предварително на базата на опити. Бил е известен АСА/ИСО филмовия рейтинг, а за изготвянето на фотографите на НАСА е било преизчислено нужното време на експозиция. С течение на проекта "Аполо" стойностите са били подобрявани.
Възможността за контрол на експозицията автоматично е била внедрена на някои камери към края на 60-те години на миналия век. Пилотът на командния модул на „Аполо 11“ Майкъл Колинз е на мнение, че е възможно Хазелблад да са правили проучвания за внедряване на технологията след неговата мисия.
Липсата на визьор може да бъде проблем в някои случаи. Ранните мисии са използвали широкоъгълни лещи. Било е достатъчно да насочиш камерата в някаква посока към даден обект и е съществувала вероятност да успееш да заснемеш този обект с високо качество. На по-късни мисии са били изпращани 500 мм телефото камери и камерите са били модифицирани със специални зрителни пръстени за тяхната фина настройка.
А как се прави ръчно фокусиране? Това не е чак толкова трудно, колкото мнозина предполагат.Производителите на лещи маркират очакваната дистанция на пръстена за фокусиране и е било въпрос на преценка на разстоянието до предмета, за да направят очакваните настройки.
Астронавтите на „Аполо“ са били обучени да прилагат така наречената фотографска техника „зоун фокусинг“, която се използва от фотожурналисти и спортни журналисти. Тези журналисти нямат време да настройват фокуса визуално или по преценка. При висока стойност на ф-стопа проницателната способност на камерата нараства. Това означава, че когато лещите са фокусирани върху някакъв далечен обект, обекти по-близо и по-далече от тази идеална локация също са фокусирани доста добре.Лещите „Зайц Биогон“, използвани от астронавтите, са имали индикатор, който е указвал близките и далечни граници при определена проницателна способност за всяка комбинация на фокусна настройка и ф-стоп.
Терен и сенки!
Централно твърдение на авторите на конспиративни теории е че сенките винаги трябва да бъдат успоредни при осветяване от Слънцето. Това твърдение обаче цялостно игнорира ефекта на терена върху визуализирането на сенките.
Горната снимка показва два реда от дървета, които продължават в далечината.Първият ред дървета хвърля сенки върху относително плосък терен, докато вторият ред отляво хвърля сенки върху хълм.
Тази снимка показва още една група дървета, но този път те са ориентирани разнопосочно. Ако ъгълът на осветяване, наклонът и ъгълът, от който гледаме, се изберат случайно – ще видим сходно поведение. Авторите на конспиративни теории често ни дават внимателно подбрани снимки („Тъмната луна“, с. 22, сн. 19), които представляват частен случай – ефектът на терена е смекчен от ъгъла, от който гледаме. Тези специални снимки се дават като доказателства за това какво винаги се случва при осветяване от Слънцето и така според авторите снимките на „Аполо“ са фалшифицирани. Само че примерът, който видяхме на горните две снимки, показва, че става въпрос за частен случай.
Индивидуални снимки
Започваме да разглеждаме индивидуалните снимки.
Скалата с буквата С
"Буквата" С на тази скала. Credit : NASA
-Буквата С се вижда ясно на тази скала. Очевидно тази скала е реквизит, а обозначението е направено от сценичния департмент.
Понеже съм работил дълги години в аматьорски и професионални театрални и филмови продукции, не мога да приема тезата, че тази скала е сценична собственост. Първо – нито един реквизитьор не би обозначил собствеността по такъв начин, че да е видима. Обозначенията, ако те се използват изобщо, се разпечатват на дъното или на долните части на обектите, за да не могат да се видят. Второ – използвайки само една буква за означение, това би те ограничило да маркираш до 26 реквизита, поради ограничение в броя на буквите. Ако реквизитьорът толкова стриктно се придържа към каталога, дори скалите, които той би използвал в „постановката“, биха имали нужда от една по-усложнена система за обозначение.
По-правилно е да кажем, че буквата (ако изобщо може да става въпрос за буква) просто се визуализира на снимката, без да е реален обект. Кръстчетата, които виждаме, също се визуализират на снимката – но това не значи, че са част от фотографираните обекти.
През 2001 г. Стийв Трой от lunaranomalies.com направи детайлно разследване на случая. След като си набави диапозитиви от различни източници на НАСА, той не успя да види тази буква както на образците, използвани до 1997 година, така и на по-късни образци. И все пак снимките на официалния сайт на НАСА действително показват буквата С! Проучвайки снимките в Лунния и Планетарен Институт (ЛПИ) в Хюстън, Стийв Трой откри, че именно една от тези снимки е източник на този дефект. Тази снимка е била впоследствие сканирана и разпространявана в интернет. Трой и учени от ЛПИ проучиха снимката под микроскоп и установиха какво представлява „буквата“ - фибра или косъм на фотографската хартия, на която снимката AS16-107-17446 е била принтирана.
Човек на Луната и неравномерно осветяване
Снимката "Човек на Луната". Защо изглежда, че Олдрин стои в бяло петно, а в далечината теренът е по-тъмен? Прожектор или... лунни условия? Credit : NASA
-Сега се обръщаме към известната снимка на Олдрин на Луната. Светлината около Олдрин е ярка и намалява с отдалечаването от него, което доказва, че той седи в центъра на прожектор. Ако това беше истинска слънчева светлина, цялата повърхност щеше да бъде равномерно осветена, а не само районът около Олдрин.
Авторите на конспиративни теории несъмнено обръщат внимание на това каква е разликата между естествена и изкуствена светлина. Представете си плоска, осветена повърхност – например повърхността на паркинг за коли. През деня всяко пространство за паркиране се осветява еднакво от Слънцето. Слънцето е еднакво ярко в единия и в другия край на паркинга. Сега си представете същия паркинг, но осветяван от улична лампа. Местата в близост до лампата ще бъдат осветени по-ярко от по-далечните от лампата места. Това е основата, на която разчитат авторите на конспиративни теории като Пърси.
Светлинният интензитет се подчинява на обратнопропорционално квадратично правило – при увеличаването на разстоянието интензитетът намалява по следния начин – удвоиш ли разстоянието, яркостта на светлината е една четвърт от оригиналната. За близки светлинни източници като лампи това правило е съществено. За далечни обекти като Слънцето разстоянието от единия край на паркинга до другия е несравнимо по-малко от разстоянието Слънце-паркинг.
Авторите на конспиративни теории обаче пропускат нещо – това не е единственият закон, който работи при тези снимки! Количеството светлина, което пристига в рамките на дадена квадратна единица, е независимо от яркостта на определени точкови източници при тези снимки.
Количеството светлина, което повърхността получава от Слънцето, зависи от ъгъла на падане. Лунната повърхност е съставена от хиляди малки фасетки, всяка заемаща напълно различна посока спрямо Слънцето и съответно получаваща различно количество светлина. Това не е вярно за примера с паркинга, но пък е вярно за Луната.
Понеже Луната е по-малка от Земята по размер, повърхността се „изкривява“ по-бързо в посока хоризонта. Светлината действително намалява с отдалечаване от фотографа. С отдалечаване ъгълът на падане намалява за цялата повърхност, не само за индивидуалните фасетки.
При снимката „Човек на Луната“ фотоапаратът е обърнат към Слънцето. Това означава, че той заснема сенчестата страна на отделните елементи (хълмове, скали). Когато човек погледне към Слънцето и ъгълът е малък, текстурата на повърхността изглежда тъмна, защото човек гледа към всички отделни затъмнени фасетки.
Когато обаче човек гледа по посоката, в която падат слънчевите лъчи (не към Слънцето), той вижда осветените региони на текстурните елементи. Тъмните региони са отдалечени от него. Това създава илюзията за осветена повърхност.
Но ние все още не сме обяснили така наречения светъл регион зад Олдрин. Това е регион от Луната, който е пометен от действието на лунния двигател. Секунди преди кацането Олдрин докладва на Армстронг, че модулът се е изместил надясно, а Армстронг коригира това, като накланя лунния модул наляво. Светлите региони в снимката са местата, пометени от двигателя.
Луноход и гуми
-Има много снимки като тази по-долу, които показват лунохода без да има следи от гумите му. Това доказва, че луноходът е бил спуснат на това място като реквизит
Къде са следите на лунохода? И тук имаме логично обяснение, което не включва конспирация. Credit : NASA
Това твърдение може да е наполовина вярно. В рамките на лунната гравитация луноходът не е много тежък. Един астронавт може да вдигне единия край без особени трудности. И понеже радиусът на завиване е ограничен както е и при всяко возило с четири гуми, астронавтите лесно са повдигали единия край на лунохода и са го завъртали в желаната посока – по-лесно, отколкото ако са маневрирали. Когато това се е случвало, не бива да очакваме да видим следи от гуми.