Светослав Александров - статия от декември 2010 година. Тази моя статия я посвещавам на моя интернет-познат Ивайло, който ми насочи вниманието към руската статия „<<Пепелацы>> летят на Луну”.
Странно нещо са конспиративните теории! Повърхностни и абсурдни може да са, но винаги имат едно удивително свойство – те са като вирус. Справиш се с един симптом, пет нови симптома се появяват. Обориш едно твърдение, те заливат с второ, трето и четвърто...
Човек е стъпил на Луната. Това е общопризнат факт. Само че не всички го харесват. И много малко хора, които вярват в теорията, че човек не е стъпил на Луната, биха се отказали от своите вярвания. Нищо не би могло да ги накара да повярват. Ако чужда страна (както стана с Индия и Япония) потвърди, че мисиите „Аполо” са автентични, започват да се развиват всякакви небивали теории за тайни договорки, за световен цирк. Не... дори и ако най-големите неверници вземем да ги изпратим на Луната да видят останките с очите си, те пак няма да повярват, че мисиите на „Аполо” са истински – тогава ще кажат, че щом имаш способността да ги пратиш на Луната, значи имаш способността да пратиш и отломките преди ден.
Тъй че, конспиративните теории около автентичността на мисиите „Аполо” никога няма да приключат.
Но да си дойдем по същество. Ивайло твърди, че моята вяра в автентичността на „Аполо” е сляпа и не се базира на факти, след което ми показа статията на Аркадий Велюров „<<Пепелацы>> летят на Луну”. Аз, естествено, бях твърде скептичен към подобна статия. Почти бях на 100% сигурен, че фактите в статията са изкривени, за да паснат на някоя конспиративна теория. Сметнах, че статията може да добие голяма популярност, и е на път да добие такава, така че реших да напиша една контра – статия.
И знаете ли какво? Излязох прав. Разгледаните факти в статията наистина са изкривени. Да разгледаме някои от проблемите по същество. Когато ги погледне човек от скептичен ъгъл, статията „<<Пепелацы>> летят на Луну” се оказва ненадежден източник на информация. Нека да не ви плаши, че някои от нещата там са описани детайлно и има дори математика. Прочее, астрологията също използва езика на математиката, но това не я прави утвърдена наука.
Бъз Олдрин, който наистина е бил на Луната. Photo credit : NASA
Започваме. С Bold ще указвам твърдение от оригиналната статия, а отдолу ще прочетете моя коментар.
1. Към края на 50-те и 60-те години САЩ са имали на разположение много ракети. Само ракетата „Атлас А” е имала 8 изстрелвания с 4 аварии (50% успеваемост), „Атлас В” е имала 9 пуска с 4 аварии (60% успеваемост), “Атлас С” – 6 полета с 3 аварии, т.е. 50% успеваемост, “Атлас D” – 135 полета с 27 аварии, 80% успеваемост, „Атлас Е” – 58 старта с 18 аварии – 69% успешност, „Атлас F” – 101 полета с 90% успеваемост.
На фона на това лунната програма на САЩ е имала три ракети – „Сатурн 1” с 10 полета – всичките успешни, „Сатурн 1Б” с девет полета – всичките успешни и „Сатурн 5” с 13 полета – всичките успешни. Имаме 100% успеваемост. Нещо гнило има тук и не ми се връзва.
Гнило, гнило ама друг път. От една страна, защото успеваемостта на ракетите „Сатурн” не е точно 100%, но за това – по-късно.
Авторът казва ясно и категорично – „Както виждате – процентът на аварии през 60-те години е бил много висок, за 100% успех изобщо не може да става дума”. Това е едновременно както вярно, така и невярно. Невярно – защото много от цитираните ракети – „Атлас А”, „Атлас В” и „Атлас С”, а дори отчасти и „Атлас Е” са летяли предимно в края на 50-те и началото на 60-те години. Статистически, разглеждайки полетите в края на 50-те години и началото на 60-те години, има много голям процент провалени стартове именни в този период. Но към средата на 60-те години в САЩ постепенно успешните полети стават много повече от неуспешните. Това се дължи както на навлизането на компютрите, което прави възможно да се моделират множество ситуации, при които ракетата може да претърпи провал, така и на натрупания вече „експериментален” опит със стартове.
Но твърдението на автора е и донякъде вярно! Процентът на аварии през 60-те години е много висок, но това е вярно и за 70-те години, за 80-те години, за 90-те години и, за голямо съжаление, дори и за днешно време. Само този декември (2010 година) имаше два неуспешни старта – на руската ракета „Протон” и на индийската ракета „GSLV”.
В ракетостроенето е валиден един принцип – не може да се направи представителна статистическа извадка от 9, 10 и 11 полета. Разглеждайки историята на световната космонавтика, ние лесно можем да разберем защо това е така. Аркадий Велюров разглежда много подробно историята на развитието на ракетите „Атлас” с голям процент неуспеваемост и ги разглежда спрямо полетите на ракетите „Сатурн”, в следствие на което допуска голяма грешка, защото прави генерален извод от цялата тази работа – ракетите в САЩ са били ненадеждни през 60-те години! Но защо Велюров не е разгледал историята на развитието на една друга ракета – „Делта”? Първият вариант на „Делта” през 60-те години има цяла поредица от успешни полети. Единствено първият старт е завършил с провал- на 13 май 1960 година. Но още през август и ноември същата година има два успешни старта! От 1960 до 1962 година има 11 поредни успешни старта.
По принцип това е достатъчно да разбия на пух и прах грандиозната статистика на Велюров, но аз няма да се спра до тук. Трябва да сме наясно, че всяка една ракета е уникална и развитието на всяка една ракета протича по уникален начин. Има ракети, които се провалят няколко поредни пъти, преди да се стигне до успех – така е било с цитираните „Атлас”-и. Но обратният вариант е също възможен – ракетата да излети от първия път успешно, да направи известна серия успешни полети, след което настъпват провалите. Това е така, защото дори и инженерите на Земята да са направили всичко възможно да моделират и да предвидят евентуалните възможности за провал, не е изключено да е пропусната някаква уж наглед дребна грешка, която да се прояви едва в последствие. Ракетата „Таурус” е пусната в експлоатация през 1994 година и до 2000 година имаме пет поредни успешни старта. И изведнъж през септември 2001 година настъпва провал. Ракетата се връща в експлоатация през 2004 година с успешен полет, но през 2009 година, втория полет след връщането в експлоатация, настъпва нов провал! И „Таурус” не е единствената. Нима космическата совалка не е летяла успешно в продължение на години, преди да настъпи първият провал?
В СССР пък през 1965 година е пусната в експлоатация ракетата „Протон”. Първите два полета са успешни, а третият е неуспешен. Следват още три успешни полета, но веднага след тях има една черна статистика.... и много провалени мисии и разбити надежди!
Да си дойдем на въпроса с ракетите „Сатурн”. „Сатурн 1” има 10 полета, „Сатурн 1Б” има 9, а „Сатурн 5” – 13. Представителни ли са всичките тези полети? Ами съвсем не ... защото са твърде малко са обща статистика и ако САЩ са имали продължение на програма „Аполо”, а не програма „Космическа совалка”, нищо чудно още към края на 70-те или началото на 80-те да е имало провал на пилотирана ракета в полет.
Освен това един от полетите на „Сатурн 5” не е успешен. Става въпрос за безпилотната мисия „Аполо 6”. Ракетата „Сатурн 5” до края си е страдала от специфичен за сложните ракети проблем, който е свързан с пого осцилации. При „Аполо 6” е имало осцилации в продължение на 30 секунди. На всичкото отгоре два двигателя се изключват преждевременно на втората степен. Ако това се беше случило по време на лунна мисия, мисията е щяла да завърши с пълен провал (но астронавтите е можело да се спасят с аварийната система). Прочее, при полета на „Аполо 13” е имало подобен проблем – изключване на един от двигателите (пак поради пого осцилациите), макар и не това да е причина за провала при кацането. В крайна сметка излиза, че „Сатурн 5” поради един провален полет не е имала 100% успеваемост, а освен това другите полети показват, че въобще не е била перфектна ракета.
Толкова със стъкмистиката на Велюров.
2. Гордостта на САЩ – двигателят J-2 и водородните степени на ракетата „Сатурн 5”, относно които възникват много въпроси
Когато стигнах до тази част на статията, тя повече вече приличаше на съчинение-разсъждение, на което е поставена оценка Среден (3). Не Отличен, защото изводите, които са направени, далеч не съвпадат с реалната ситуация, но не и Слаб, защото авторът се опитва да разсъждава.
Както вече говорихме за ракетите „Сатурн 5” и тяхната изненадваща и нерационална надежност според горната стъкмистика, статията на Велюров продължава с конструкцията на ракетите „Сатурн 5”. Статията се позовава на сайта Astronautix.com, според който през 1966 година разработката на „Сатурн 5” и нейният график е силно застрашен от „продължаващите проблеми с разработката на степента S-II”. Трябва да се спомене, че в крайната конфигурация на ракетата тя е имала две степени с водород и двигатели J-2 – едната е S-II, втората степен, а другата е степента S-IVB – третата степен. Тази трета степен за „Сатурн 5” всъщност е била и втора степен за „Сатурн 1Б”. Водородните степени са били изключително важни и критични за провеждането на лунната програма, и Велюров осъзнава това. Водородът е лек газ и ефективно гориво. Но доказвайки, че степените S-IVB и S-II не са били готова за полет, би доказало конспиративната теория, че човек не е бил на Луната. В случая Велюров точно това се опитва да направи в своята статия... Той доказва, че през 60-те години степените се е проваляли по време на тестове, експлодирали са и дори са ранявали хора... Явно нещата от тук нататък са се объркали.
Е да ама не.
Нека да разгледаме каква е била истината в книгата Stages to Saturn: A technological History of the Apollo/Saturn Launch Vehicle от Roger Bilstein.
Статичните тестове на степените S-IV и S-IVB са били провеждани в САКТО (от Sacramento Test Operations). Разбира се, най-големият проблем с големите степени като на „Сатурн 5” е бил, че са били пълни с течен водород и кислород. Достатъчен е бил само един теч не на място по време на запалването на двигателите, и е било достатъчно да се стигне до взрив. Има много ситуации, при който може да се стигне до запалване на водорода след теч и той започва да гори с пламък, който е невидим. В тези тестови помещения е имало инфрачервени камери, които помагали. Но не само. В близост до напълнената ракета се изпращали специални работници, снабдени със специални устройства, подобни на четки от запалим материал – достатъчно е било да насочат „четката” пред тях и ако материалът се запалвал, значи е имало водороден теч.
По време на един от тестовете през януари 1964 година в САКТО степента експлодира и изгаря. Само веднъж преди това е имало подобна ситуация с взрив – при изстрелването на първата ракета „Атлас” със степен „Центавър”, но този инцидент не е бил в тестова камера и не е подлежал на анализ. При степента на „Сатурн” случаят е бил различен – затова всякакви неуместни аналогии между „Центавър” и „Сатурн” трябва да се избягват. Причината при S-IV е била, че налягането в резервоара е било по-голямо от допустимото.
И понеже причината е била известна и отстранена, през 1964 година на 29 януари е одобрен първият пуск на първата ракета „Сатурн 1” със степен S-IV. Стартът е успешен и е обозначен като SA-5.
След успешното отработване на S-IV, започнала работа по S-IVB. Както и при S-IV, така и при S-IVB има една експлозия – на 20 януари 1967 година. Причината за експлозията е била ... че един от резервоарите, съдържащ хелий, е бил използван многократно за тестове и това е довело до структурното му увреждане. Изненада! Чудно ми е защо Велюров не споменава за това нещо. Явно не степента е била дефектна по принцип, а причината за провала е човешна грешка. Да, човешките грешки се случват често в космонавтиката и често те завършват фатално за мисията. Човешка грешка се оказа причина за провала на последния полет на „Протон” през декември 2010 година. Човешка грешка доведе до загубата на „Марс Клаймит Орбитър” в близост до Марс през 1999 година. Гадно е и в такива случаи ние обвиняваме екипа на мисията в небрежност. Но хората не са безгрешни. И в случая с тестовете на S-IVB е имало нещо подобно...
Но затова са тези тестове. Те тестват не само машините. Те тестват и хората! Именно благодарение на такива тестове успехът на програма „Аполо” бе гарантиран.
А пък благодарение на успеха на „Аполо” НАСА пък разработи водородни двигатели за космическата си совалка, които продължават да се използват и ще продължат да се използват нататък!
(Следва)
http://www.free-inform.narod.ru/ - оригиналната статия <<Пепелацы>> летят на Луну