Актуална статия, публикувана през май 2011-та година.
Светослав Александров. На 12 април 2011 година човечеството отпразнува 50 години от полета на първия в космоса – Юрий Гагарин. Оттогава насам в космоса са летели едва 285 пилотирани кораба с 1, 154 пътешественика. Някои от тях са летели повече от два пъти в космоса, така че до този момент в космическото пространство са полетели общо само 515 души. И само 24 души са пътували отвъд околоземна орбита, а от тези 24 души само 12 са стъпвали на Луната...
Тези цифри са изключително депресиращи. В началото на космическата ера хората са очаквали, че досега ще сме построили огромни орбитални станции, където хиляди хора работят. Хората са очаквали лунни колонии, бази на Марс и вероятно някои кораби, които прекосяват цялата Слънчева система!
Защо обаче това не се случи? Защо космическата колонизация е неосъществена мечта? Френският писател Клод Лафльор е написал една много интересна статия в електронния журнал The Space Review. Също като мен той е бил подвластен на много от старите мечти – например Вернер Фон Браун е считал през 50-те години, че до едно-две десетилетия биха били построени и изстреляни 46 совалки на общо 950 мисии и те биха сглобили гигантски междупланетни кораби. На борда на тези кораби 70 души е трябвало да полетят до Марс. Имало е и планове за 510-тонна станция, обитавана от 20 души и струваща половин милиард долара.
Но реалността е следната – през 2011 година имаме една 417-тонна станция, която обаче струва над 100 милиарда долара! И в нея живеят само шест души. Тя дори не прилича на кръговите конструкции, предлагани от Вернер Фон Браун...
За да анализира правилно какво се случи и защо космическата колонизация си остана неосъществена мечта, Лафльор прави един много интересен анализ. Той стравнява развитието на реалната космонавтика с един земен човешки жиот.
Първоначално в космонавтиката е имало детски период. По време на този детски период, както детето се учи да ходи, да говори, така и нашите космонавти са се учили да влизат в космоса, да правят първите стъпки. Този период продължил от 1961 до 1972 година – последния полет до Луната – „Аполо 17”. Всички полети през този период са били кратки, Гагарин е направил само една обиколка около Земята, а Нийл Армстронг е бил само 9 дни в космоса по време на двете си космически мисии от програма „Джемини” и „Аполо”. Тези герои са били сравнявани с Колумб, а постиженията им – с първите мореплавания до Америка.
Станцията на Фон Браун - рисунка от 1952 година. Днес, през 2011 година, ние все още нямаме такава гигантска конструкция и може би скоро няма да имаме. Photo credit : NASA/MSFC Historical Archives
След приключването на детския период започнал един тийнейджърски период - с първите краткосрочни орбитални станции „Салют”. За пръв път човек започнал да прекарва в космоса повече от няколко дни. Това е бил един период на учение как да се живее в космоса, но също така НАСА е стартирала работа по космическите си совалки, които е трябвало да отворят космоса към постоянното усвояване, към развиването на бизнес в космическото пространство, към туризъм. Това е бил период на интензивни мечти, на това, че скоро ще последват големи космически станции, обитавани от стотици души (като цилиндрите на О’Нийл), имало е предложения за първи полети до Марс.
Тийнейджърският период обаче приключил много рязко – на 28 януари 1986 година, когато космическата совалка „Челинджър” се разпаднала при изстрелването си и седем астронавти загинали. Тогава е започнал периодът на зрялост. През този период човечеството се простило с много от мечтите си. Совалката „Челинджър” убила първия непрофесионален астронавт-гражданин на САЩ – учителката Криста Макалъф. Приключили мечтите за изпращането на обикновени граждани в космоса и за бизнес... Лафльор не го е споменал, обаче Стюарт Аткинсън е написал един постинг, който много красноречиво описва прощаването с тийнейджърския период и настъпването на периода на зрялост, като разказва какво се е случило в съзнанието му след катастрофата на „Челинджър”:
„Аз бях отчаян. Хората, които не се интересуваха от космически полети ми казваха, че съм мелодраматичен, мусеха се, че повече хора умират в автомобилни катастрофи всеки ден, смееха ми се, че не съм познавал никой на борда на совалката – защо е трябвало да ме интересува? Но те не виждаха, и аз не знаех за това, че някъде вътре в мен една мечта, която съм я подхранвал откакто бях младо дете, е загинала. Аз осъзнах, че онова златно, светло бъдеще, за което си представях, че ще раста в него, всъщност няма да се случи. Поне не навреме. Не в моето време. Това беше денят, в който престанах да вярвам, че ‘нормалните’ хора като мен ще пътуват скоро в космоса”.
По време на този зрял период на космонавтиката била построена станция „Мир”, която почти непрекъснато била обитавана от руски космонавти. През 90-те години до „Мир” летели астронавти от различни нации, в това число и от САЩ. По-късно започнал строежът на „Международната космическа станция”.
Сега, понеже „Международната космическа станция” е построена, ние навлизаме в период на късна зрялост по отношение на пилотираните полети – период, който не е особено вдъхновяващ, но по своему интересен. Ние все още имаме някакви мечти, макар и не същите, каквито сме имали през грандиозните години на детството и юношество.
Проблемът е, че ние започваме да съзерцаваме един период на старост. Не само ние извеждаме космическата совалка от употреба, но ние ще изведем „Международната космическа станция” от служба без дори да сме намерили проекти, които да я заместят. Ще настъпи ли смърт на пилотираната космонавтика?
Авторът на статията обаче остава умерено оптимистичен и напомня, че в исторически план са минали 300 години от провеждането на първите океански пътешествия от големите мореплаватели, преди човек окончателно да колонизира Америка. Едва модерните кораби, задвижвани от парни двигатели, успяват да направят далечното мореплаване рутинно събитие. Вероятно това ще се случи и в космонавтиката. Вероятно мечтите на Фон Браун ще се сбъднат, но това няма да е нито по нашето време, нито по времето на нашите внуци – когато изскочи някаква изненадваща технологична иновация.
Засега обаче ние ще изследваме космоса по нашите скромни начини. Вероятно и пилотираната космонавтика би могла да отмре. Или ще продължи да съществува, но по-бавно... Авторът обаче съзнава, че с настоящата технология на скъпи ракетни изстрелвания никога няма да усвоим космоса по начин, по който Фон Браун си е мечтаел...