30 април 2012 г. 19:30 ч.
Светослав Александров. В края на месец март на настоящата 2012 година се случи знаменито събитие за световната наука! Често се прави аналогия между дълбоководните изследвания и космонавтиката – например човешки крак не е стъпвал на Луната от 1972 година насам. При дълбоководните изследвания ситуацията е сходна –двама души – Жак Пикард и Дон Уолш, сътворяват история на 23 януари 1960 години, когато със своя батискаф „Триест” извършват първото спускане на дъното на Марианската падина. След това обаче в продължение на цели 52 години нито един човек не се завръща в най-дълбоките части на океана. Дали подобно нещо очаква и космонавтиката и дали през 2024 година, 52 години след последното кацане на Луната, още никой няма да се е завърнал там? Още е рано да се каже!
За дълбоководните изследвания черният период на липса на пътешествия до дъното на Марианската падина приключи в края на март 2012 година, когато канадският режисьор и създател на филмовите класики „Титаник”, „Терминатор” и „Аватар” се спусна успешно до дъното й със своята дълбоководна лодка „Дийпсий Челинджър”. След повече от 50 години прекъсване човечеството отново се устреми към дълбините на океана и Камерън обещава още експедиции с учени (Линк към видео в Youtube с първи кадри от повърхността на Марианската падина)! Ето как един човек със значително материално състояние успя да спечели възхищението на хората, като инвестира от собствените си средства в проект, който ще доведе до напредък в науката и технологиите! А понякога дълбоководните пътувания са дори по-трудни от космическите, като се има предвид, че трябва да се преодолява огромно налягане в дълбочина – каквото в космоса липсва. Когато Джеймс Камерън достигна до дъното на Марианската падина, той описа гледката по следния начин : „Това е един напълно чужд свят. Чувствам се, като че ли съм посетил друга планета”. Джеймс Камерън не е просто третият човек, достигнал до дъното на Марианската падина. Слуховете упорито твърдят, че той вече си е купил туристически билет за полет до окололунното пространство с руски кораб „Союз”!
Изследването на Марс е задължително предизвикателство за моето поколение. Image credit : NASA
Но независимо от величието на невероятното технологично постижение на Камерън, един човек, професор по международни отношения на име Амитай Етзиони излезе в медийното пространство с публикация в CNN със заглавие: „Марс може да почака. Океаните не могат”. Няма да превеждам публикацията на български, защото смислово в голямата си част тя повтаря публикации, които вече сме превеждали. Авторът се позовава на известни критици на космонавтиката като Мартин Рийс и Стивън Уейнбърг - противници на изпращането на хора в космоса – но освен това ние сме доказали нееднократно, че мнението на хора като Уейнбърг не е меродавно, тъй като сме показали, че някои хора от международната физична общност (към която Уейнбърг предстои) все още се чувстват лично засегнати от факта, че в началото на 90-те години на миналия век „Международната космическа станция” получи финансиране и бе реализирана, докато проектът „Свръхпроводим суперколайдер” – не.
Но професор Етзиони отива една стъпка напред – той противопоставя космическите изследвания на дълбоководните. Той твърди, че ние трябва да се откажем от изпращането на човек до Марс, защото така или иначе океаните са важни за климатичните проучвания, а освен това океанското дъно все още е до голяма степен слабо проучено. И така трябва да се даде приоритет на океанските проучвания.
На пръв поглед това становище изглежда логично. Дали обаче е наистина такова и дали е достоверно?
Отговорът е голямо и категорично „Не”.
Важно е този въпрос да бъде изяснен, защото остават броени дни до официалното събрание, на което ще учредим български клон на „Марсианско общество” и ще започнем да набираме средства за частни космически инициативи, с което ще поставим реално началото на неправителствена космическа дейност в България. Събитието е планирано за 19-ти май и ще го проведем в театъра на Софийски университет „Св. Климент Охридски”.
Като президент на световната международна организация „Марсианско Общество”, на базата на която и ние ще базираме нашите дейности, д-р Робърт Зубрин, астронавтически инженер, описа детайлно защо становището „Марс може да почака” е погрешно. Човечеството не трябва да чака още дълго време, преди да се отправи към Марс.
Изследванията на океаните са важни, наистина. Но в същото време има множество агенции, организации и частни лица, които са посветени на изследванията на океаните. Тук са и американският военоморски флот, военоморските флоти на други страни, академични институции, корпорации, пък и самият Джеймс Камерън. Самият факт, че вече отново изпращаме хора до дъното на Марианскта падина, показва, че изследванията на океана са повече от адекватно финансирани, тъй че не трябва да ги противопоставяме на космонавтиката.
Тук е моментът да се вмъкна с няколко думи. Може да се каже, че многобройните критици на пилотираната космонавтика – като Рийс, Боб Парк, Уейнбърг, та и последният в списъка Етзиони имат известно основание, че често се случва един робот в космоса да свърши повече работа от един човек. Истина е, че роботизираните сонди водят до повече научни публикации, отколкото изследванията на „Международната космическа станция”. И да – ако гледаме само на науката, наистина е достатъчно да изпращаме до другите планети само безпилотни мисии, за да може науката да върви напред (макар че, както споменава Зубрин, дори и те не биха свършили всичката научна работа – палеонтологията и астробиологията имат нужда от хора, които се намират на точното място в точния момент – на повърхността на Марс). Именно тук е голямата клопка, в която изпадат много хора, при това ерудирани и образовани учени. Проблемът е, че те гледат само през своята академична призма. Но за да осъзнаем истинската стойност от провеждането на пилотирани мисии до далечния космос – в това число и до Марс, ние трябва да се откъснем от строго-научния светоглед. И именно извън него са част от огромните ползи, които може да допринесе подобна пилотирана експедиция.
Един от аргументите на Робърт Зубрин относно въпроса „Защо трябва да се борим за пилотирани мисии до Марс?” е следният: „Човечеството има нужда от предизвикателство”. За да може един народ да оцелее в продължение на дълго време, той има нужда от предизвикателства. Замислете се само! Съвременното високотехнологично общество като че ли е загубило своята способност да мисли в перспективи. Забили носове в екраните на лаптопите си и щракайки на мобилните си телефони, ние като че ли се задоволяваме с това, което имаме, но забравяме какво още можем да постигнем. И не просто това – ние си затваряме очите пред проблемите на съвременното общество, отказваме да приемем предизвикателствата – и изобщо замисляте ли се защо изглеждаме неспособни да се справим със същите тези проблеми? Защото, за да решим даден проблем, ние трябва да направим крачка напред към разрешаването му, и да поемем известен риск. Сред толкова много изкуствени забавления, сред толкова игри, сценарият на които се развива във виртуални светове, ние като общество намразихме поемането на рискове. А предизвикателствата са преди всичко свързани с поемането на рисковете!
Професор Етзиони се оплаква още в самото начало на статията си, че дълбоководната експедиция на Джеймс Камерън не е получила достатъчно обществено внимание. И докато той мечтае към океаните да има повече интерес, отколкото към космоса, отговорът относно това защо няма такъв интерес е всъщност ... пред очите му. Да, Джеймс Камерън е постигнал нещо забележително, дори велико. През 1960 година е имало едно-единствено спускане на човек до дъното на Марианската падина, след което в продължение на 52 години никой не се бе завърнал там... докато той не построи дълбоководна лодка и не го направи! Но Джеймс Камерън просто повтори едно велико постижение от 60-те години. То някога е било предизвикателство за тогавашните технологии, но вече не е предизвикателство... за днешните технологии. О, разбира се – ако се опитаме да го повторим със съвременни технологии, ще успеем отново да го постигнем – и Джеймс Камерън доказа това. Ако през 2024 година отново изпратим човек до Луната, когато ще се навършат 52 години от последните пилотирани експедиции до там, безспорно събитието би било забележително. Но това отново ще бъде повторение на нещо, случило се преди 52 години. Неслучайно хората посрещат новите планове на човек до Луната с прозявки и думите : „Но защо? Ние вече сме били там”. Просто изпращането на човек до Луната вече не е технологично предизвикателство. Нека не забравяме – първото кацане на Луната от Армстронг и Олдрин се е следяло по телевизията с огромен интерес. Но второто кацане на Пийт Конрад и Алън Бийм (на които дори не им знаем имената) вече се е посрещало с думите : „Вече сме го правили”. При третата мисия – на „Аполо 13”, неуспешна, не е имало никакво живо предаване по телевизията... до момента на аварията, когато за кратък момент космонавтиката отново е в полезрението на всички. Но след това – от „Аполо 14” до „Аполо 17” е имало нови лунни кацания, но и общо пренебрежение от страна на обществеността. Технологичното предизвикателство било постигнато.
Сега сме 2012 година. Какво бъдеще ни очаква в областта на пилотираната космонавтика? Частни американски компании се готвят да щурмуват близкокосмическото пространство с нови космически кораби. Говори се за масови суборбитални полети, за орбитални хотели, за комерсиализация на околоземната орбита. Елон Мъск е велик предприемач и е невероятно, че строи ракети. Но и той засега просто стои на раменете на гиганти, без обаче да се открои от ... останалите гиганти. Все още – нищо не се знае за бъдеще. Но това, което прави той, е било правено и преди – човечеството и преди е строяло ракети, и преди е изпращало хора в космоса, и преди е строяло орбитални станции.
Не... за да може общественото внимание да бъде приковано отново към едно-единствено събитие в областта на науката и технологиите, за да бъдем изпитани като цивилизация, като една гигантска общност – ние имаме нужда от ново, истинско, сериозно предизвикателство. Ние не можем да намерим вече такова предизвикателство на Земята. Хора са били на връх Еверест и на дъното на Марианската падина. Хората са били в най-дълбоки пещери. Хора са летяли в близкия космос и до Луната. Тези неща ще продължат да съществуват като предизвикателства, но само като предизвикателства за отделния човек, за отделна частна компания или за отделна държава. Те ще са важни за това обикновен човек да бъде предизвикан. Но обществото като цяло, за да оцелее като единица, има нужда от глобално и велико предизвикателство.
Пилотиран полет до Марс би бил такова предизвикателство. За разлика от океаните, космосът е необятен. В него има предизвикателства за столетия, хилядолетия напред. Някой ден човек ще стъпи на Марс и може би ще колонизира планетата. Но след още десетилетия това няма да е достатъчно, ще се говори за усвояване на луните на Юпитер. Оттам насетне ни чакат дори още по-гигантски предизвикателства – междузвездни пътешествия, за възможността на които да стават в рамките на един или два човешки живота науката все още не се е изказала по категоричен начин. Това може би ще са предизвикателства за нашите правнуци.
Ние днес си говорим за Марс с нестихващ ентусиазъм. За някогашната технология полетът до Луната е бил технологично предизвикателство. Преди него – полет на човек в космоса. Дори и изпращането на изкуствен спътник до Луната и спускаема сонда на на Марс е било своеобразно предизвикателство. Това са великите постижения от 60-те и 70-те години на миналия век. Ние наричаме тази епоха „Епохата на Аполо”. Тогава стотици хиляди хора са наблюдавали нашите предизвикателства и са се вдъхновявали да започнат кариера в областта на науката и технологиите. Много от съвременните чудеса – дори и персоналните компютри – дължим именно на „Епохата на Аполо”, защото ако нямаше ракети, които налагат ограничения на изстрелваното тегло, нямаше да се стигне до такава бърза миниатюризация на компютърната технология.
Днес „Международната космическа станция” продължава да е генератор нови технологии, които помагат в разрешаването на земните ни проблеми. Благодарение на тхнологията, която е внедрена в роботизираните ръце на станцията, пренасящи големи товари, днес подобни роботи са в състояние да оперират човек още докато се намира в апарата за Ядрено-магнитен резонанс. Щом специалистите, работещи по космическата станция, са успели да създадат нещо, което има приложение и при решаването на земните проблеми... тогава средствата за космонавтика не са прахосани средства! Пилотирана експедиция до Марс е едно истинско предизвикателство за съвременния свят. Ще се използват съществуващи днес технологии, но ще се наложи да се разработят много нови технологии – технологии, които ще помогнат не само в изпращането на човек до Марс, но и за решаването на земни проблеми, за справянето със замърсяването на околната среда, за лечението на болести.
Но като говоря по този начин, продължават да се срещат опоненти. Хората се питат: „Ако космонавтиката е в състояние да произвежда нови технологии като страничен продукт, защо просто не инвестираме в тези технологии направо? Защо изобщо трябва да ги чакаме да се появят като странична полза от космонавтиката?” Ако космонавтиката е помогнала за решаването на земните проблеми, не е ли по-добре да вложим парите за космонавтика ... направо в земните проблеми?
За съжаление това, което предлагат скептиците на космонавтиката, е лоша стратегия. Харесва ми отговорът на астрофизика Нийл ДеГрас Тайсън в есето си „Защо Америка спря да се устремява към звездите?”. Нека да кажем, че си експерт в областта на термодинамиката. Ти разбираш процесите на топлопренос и масопренос идеално. И аз те моля да ми създадеш една по-добра фурна. С твоите познания ти би могъл да създадеш конвекционна фурна, или фурна с по-добра изолация. Или пък удобна фурна, която позволява на човек да достигне по-лесно изпечения продукт в нея. Но колкото и пари да ти давам, ти няма да си в състояние да създадеш микровълнова фурна. Защото тя води началото си от инвестиции в комуникационните технологии, в радарните технологии. Това е съвсем друга област, която няма нищо общо с теб!
Точно това е, казва Нийл Тайсън, кръстосаното „оплождане”, което винаги проваля предвижданията на фантастите и футуролозите. Ето защо те винаги грешат – те просто взимат текущата ситуация и просто екстраполират. Те не са в състояние да открият изненадите. Така че ти си в състояние да предвидиш бъдещето след 5 години, но след 10 си абсолютно безпомощен!
Последствията за човечеството от бъдещите полети до Марс биха могли да бъдат колосални – не просто за технологичното ни развитие, но за всяка област от нашия живот. „Какви езици ще говорят хората на Марс? Какви ценности и традиции ще уважават?”, пита д-р Зубрин?
Някои хора твърдят, че космонавтиката загива. Аз твърдя обратното – днес имаме основания за оптимизъм повече от всякога! Днес много правителства на безброй държави инвестират в космонавтика. И както има частни компании и предприемчиви мъже, които инвестират в океаните, така има и такива, които инвестират в космоса! Редица фирми разработват нови космически кораби. Единственият проблем, пред който се изправяме – и това е много сериозен проблем – е неразбирането на технологичното развитие от днешната младеж, незаинтересоваността на младежите към науката и технологиите. Замислете се относно това, което става в България! Повечето родители биха посъветвали децата си да изучават такива специалности, които им носят по-голяма печалба, но това обикновено не са специалности, свързани с точните науки. И децата често са съгласни с тях и за тях това е достатъчен аргумент да не се занимават с наука! Как може да се разреши този проблем? Като дадем на децата по-добри учители ли? Нийл Тайсън ни напомня: учителите идват и си заминават, учителите запалват пламъка, но нещо трябва да поддържа този пламък. Отново се повтарям – ето, пак опираме до предизвикателствата.
Светът се развива. Цивилизацията, дори и да не го осъзнава, има нужда от космонавтика, изпълнена с предизвикателства. Тя има нужда от своя Марс днес. Политиците в своето тесногръдие често казват: „Защо пък точно сега да се устремяваме към космоса? Марс винаги ще е там, Луната винаги ще е там, спътникът Европа на Юпитер винаги ще е там”. Да, планетите винаги са там, но не те се нуждаят от нас. А ние се нуждаем от планетите.
Да поемем инициативата в свои ръце.
Уебсайт на "Марсианско общество - България" : http://www.marssociety.bg/