Това е втората част на статията. Първата бе публикувана на ето този линк (натиснете тук). В тази втора част навлизаме в детайли относно бъдещето на пилотираната програма на Китай, както и възможните пилотирани лунни амбиции на тази страна.
Статията бе публикувана на страниците на сайта с любезното разрешение на Дуейн А. Дей, писател в TheSpaceReview. Първата част на статията в оригинал се намира тук, а втората - тук.
Последният говорител бе Скот Пейс, който започна своята презентация подчертавайки, че не е експерт по отношение на космическата програма на Китай, но че е много наясно с технологиите, които едновременно се използват за военни и мирни цели. Пейс посвети голяма част от своето експозе на възможните планове на Китай да изпрати човек на повърхността на Луната.
Китайската пилотирана програма е напреднала съществено в рамките на едва няколко полета. В миналото САЩ са изстреляли пет орбитални мисии в рамките на три и половина години преди да осъществят първата си разходка в открития космос по време на Джемини 4 през юни 1965 г. СССР са осъществили първата си разходка в космоса по време на седмата пилотирана мисия – през март 1965 г., след близо четири години опитност. За Китай бяха нужни пет години и едва три мисии. Пейс отбеляза, че 14-минутната китайска космическа разходка е сравнима с първите космически разходки на Русия и САЩ (съответно за 24 и 20 мин.). Но той също добави, че въпреки факта, че Китай е преминал от едночленна на тричленна мисия по-бавно от СССР и по-бързо от САЩ, сравненията са доста неточни и непълни. Наистина Китай подробно е разучавал предишни опити с космически разходки на СССР и САЩ, но има много неща,които не могат да се научат по книга. Трябва да има практически опит. Като допълнение може да се каже, че твърдения, че Китай е копирал повече от екипировката си от Русия, са преувеличени.
Пейс също така направи преглед на дискусиите, провели се между НАСА и Китайската национална космическа агенция (ЦНСА). През декември 2004 тогавашният администратор на НАСА Шон О`Кийф се е срещал с делегати на ЦНСА и те са дискутирали възможността за сътрудничество относно космически приложения и Земна наука. Но нищо съществено не се е променило след тази среща. През септември 2006 г. администраторът на НАСА – Майк Грифин е пътувал до Китай, където чиновници от САЩ и Китай са дискутирали възможната обмяна на опит между двете страни. Но нищо не се е променило и след тази среща и чак след още близо две години – през юли 2008 – екип от НАСА посети Китай и двете организации сформираха две работни групи за Земята и космическата наука.
Пейс каза, че много хора от космическото общество виждат космоса като потенциална форма на “пинг-понг дипломация”, която в края на краищата ще доведе до по-голяма кооперация между двете страни. Но по негово мнение това е нереалистично. Дали Китай ще даде приоритет на тежкотоварната си ракета Лонг Марч 5 за сметка на продължаващата еволюция на Лонг Марч 2? Дали Китай ще се фокусира повече върху роботизираните мисии за мониторинг на бедствия сред останалите мисии?
Ако Китай реши да изпрати човек до Луната, най-вероятният метод ще включва ракетата Лонг Марч 5. Обявена за пръв път през 2001 г., сега стартът е насрочен за 2014 г. след много отлагания. Предназначена да изстрелва тежки геосинхронни комуникационни сателити, тя може да изнася 25 тона в Ниска околоземна орбита и 14 тона в геосинхронна трансферна орбита.
Пейс отбеляза, че публикация през 2008 г. на тема “Проучване на техническите възможности за осъществяване на пилотирана лунна мисия” е била подготвена от Лонг Лехао от Китайската академия по ракетна технология, както и Ронг Ий от Пекинския институт по инженерство на космически системи. Те са установили четири различни възможности за осъществяване за пилотирана лунна мисия, повечето от които изискват много изстрелвания на ракета Лонг Марч 5. Два от методите изискват три изстрелвания.
Един възможен вариант на пилотирана мисия до Луната, използвайки ракети Лонг Марч 5. Credit : NASA
Пейс отбеляза също така, че Лехао е разработчик на Лонг Марч 5 и като такъв е склонен да подценява трудността на задачата. НАСА също е разработила една спекулативна концепция за това как Китай може да осъществи пилотирана лунна мисия и според агенцията ще са необходими четири изстрелвания на Лонг Марч 5, а не три. Първото изстрелване би изнесло транслунна степен в ниска околоземна орбита. Следва изстрелване на безпилотен спускаем апарат, който трябва да се скачи с тази степен и да отлети до Луната. След това трябва изстрелване на още една степен и накрая кораб Шенчжоу, който да се скачи със степента и да се отправи към Луната. В орбита около Луната Шенчжоу ще трябва да се скачи със спускаемия модул и двама астронавти ще могат да се разходят на лунната повърхност.
След като Пейс изнесе речта си, той започна да приема въпроси от публиката, някои от които бяха директно фокусирани върху това колко харчи Китай за космически полети, в частност пилотирани, и за неяснотата по отношение на бъдещите планове. Дийн Ченг отбеляза, че въпреки че от Китай са съобщавали колко пари са се похарчили за разработката на Шенчжоу, тези данни са доста безсмислени поради сложната бюрокрация, обкръжаваща проекта. Самите китайци може би не знаят точната цифра поради тайните и секретни счетоводни правила и начина, по който програмата е вплетена в рамките на различни организации. По-добра "мерна единица" е не финансовата сума, а нивото на усилия, които се полагат. Ченг също отбеляза, че когато Народната освободителна армия е била наредена да се откаже от множество комерсиални притежания като казина (част от плана да се “професионализират” китайските военни), тогава една индустриална дейност, която е подпомагала, е тази на производството на комуникационни спътници. Последната дейност се е считала за жизнено важна за военната мисия.
Полпитър каза, че по време на едно скорошно посещаване на Китай, един старши служител на космическата програма е обяснил, че правителството търси начин да раздели военните и гражданските космически функции, които до този момент са се намирали под отговорността на Народната освободителна армия. Въпреки че Полпитър не беше в състояние да даде едно обяснение за тази промяна в политиката, не е трудно да си представим, че това всъщност е част от усилията да се повиши отговорността, професионализма и яснотата на Китайските военни. Всичко, което имаме нужда да знаем за заплетената природа на Китайските военни, може да се съвмести в рамките на едно наименование: “Флота на Китайската освободителна армия”.
И тримата говорители бяха съгласни, че главен проблем с Китайската космическа програма е нейната неяснота и неразбираемост. За това от Западния свят много се оплакват и очевидно ушите в Китай са глухи, за да чуят роптаенето.
Отвореност в Гласгоу и в орбита
Но въпреки често повтарящите се оплаквания в Запада относно липсата на отвореност по отношение на космическата си програма, истината е, че докато Китай е твърде таен за някои от космическите си проекти и планове (както и за бюджета), страната всъщност е много по-отворена, отколкото някои Западняци си мислят. И със сигурност може да се твърди, че Китай е много по-отворен от СССР по време на Студената война. И няма по-ясен пример от речта, дадена от член на Китайското общество по астронавтика по време на Международния Астронавтски Конгрес в Гласгоу, Шотландия, седмицата преди дискусиите в Наследствената Фондация във Вашингтон.
Говорителят – не му знам името – демонстрира, че Китай освен че е развил майсторство на космическите разходки, е напреднал и по отношение на Пауърпойнт-презентациите. Презентацията на говорителя включваше много детайлни компютърни илюстрации на различни кораби Шенчжоу, изстреляни до този момент, а също така и ранни дизайни на бъдещите им космически станции. Презетацията, наименувана “Мисията Шенчжоу 7 и след това – от фантазия до реалност”, беше най-вече посветена на разкази за различните мисии на Шенчжоу, включително и за четирите безпилотни мисии и техните постижения.
Презентацията бе забележително детайлна, като включваше графични илюстрации на петте проследяващи мисиите морски кораби, три сателита, а също така и пет наземни станции, които са подпомагали мисията Шенчжоу 7. И отвореността беше много по-голяма от тази на СССР по време на Студената война. Но най-интересният аспект бе дискусията за бъдещето на пилотираната програма на Китай.
До съвсем скоро Западни наблюдатели считаха, че следващата стъпка в програмата Шенчжоу на Китай е изстрелването на Шенчжоу 8 и 9, които впоследствие ще се скачват. Това трябва да бъде последвано от изстрелване на елементарна безпилотна станция, вероятно през 2010, която ще бъде посетена от Шенчжоу 10.
Но според презентацията в Гласгоу сега Китай има предварителен план да изстреля кораб-мишена около 2011, след което един “безпилотен кораб” и един Шенчжоу ще излетят, за да се срещнат и скачат. След презентацията всъщност остана неясно дали това се отнася именно за три кораба – но ако това наистина е така, Китай може би планира да изстрелят безпилотен кораб-ядро, към което ще се прикачи Шенчжоу и по-късно ще бъде обслужено от товарен кораб – подобно на опита на Русия със Салют и Мир.
Според Китайската телевизия – макар и да не беше предадено много детайлно в Гласгоу – Китай може да построи три прости космически станции – известни като Тиатонг между 2010 и 2015 г. Те биха били посетени до осем пилотирани кораба Шенчжоу. Ако това е така, това би означавало, че Китай ще ускори крачките на пилотираната си програма и нейните изстрелвания. До този момент Китай средно осъществява една пилотирана мисия всеки 2.5 години. Но след изстрелването на Шенчжоу 8 ще имаме около 1-2 мисии всяка година.
Според презентацията в Гласгоу Китай ще разработи пилотирана космическа станция до 2020 г., за да реши проблемите на космическите приложения от голям мащаб с осигуряването на дългосрочно пилотирано присъствие в космоса.Това всичко е етап от т.нар. “тристепенна стратегия за усвояване на космоса”. Макар и да не бе обяснено много ясно, очевидно първата степен бе периодът от разработката на Шенчжоу до последната мисия. Втората степен ще включва срещата и скачването с малка космическа станция и множество пилотирани мисии, простиращи се през първата половина на следващото десетилетие. И третата степен ще е “мултимодулна космическа станция”. След като това бъде постигнато до края на следващото десетилетие, “Китай ще се простре вшироките простори на околоземна орбита и отвъд”. Според слайдовете на презентацията “пилотираното кацане на Луната е голямо предизвикателство за световната висока технология и е стратегическо поле за изследване. Така че, необходимо е да се осъществи първо срещи и скачвания в подходящото време, за да се стигне до това евентуално бъдещо постижение”. Но според тази презентация, ако решим да й вярваме, плановете на Китай за следващото десетилетие имат за фокус разширено човешко присъствие в ниска околоземна орбита, а не мисия до Луната.
Също толкова интересни колкото експозето бяха и изображенията, които очевидно показаха това, което може да представлява корабът Тиатонг, както и ранен план на мултимодулната космическа станция, която Китай иска да разработи до 2020 г. Модулът Тиатонг изглежда да е сходен с кораба Жул Верн на Европейската космическа агенция. Тиатонг ще може да достави провизии за поддържане на Шенчжоу в орбита няколко седмици. Мултимодулната космическа станция се състои от три големи модула, монтирани около централно ядро, а самият Шенчжоу е паркиран на един от портовете за скачване с централното ядро. Има и модул, който е сходен с този, показан на преден слайд като мишена за скачване- вероятно т.нар. Тиатонг, подобно на конфигурацията на руската станция Мир. Така изглежда, че е възможно Китай да цели модулът Тиатонг да бъде използван да поддържа продължителни мисии на Шенчжоу в ранната част на десетилетието, а по-късно да осигурява логистична поддръжка към мултимодулната космическа станция. Логичен изходен път.
Да се върнем на аналогията със Студената война и колко малко моделът й напомня на пътеката, по която са поели Индия и Китай. Китай и Индия внимателно проучват опита на предшествениците си, но сами определяйки стъпките си. Не би следвало да се изненадваме от това. След всичко казано до този момент, как ли може да си обясним, че една от най-големите космически програми в света – тази на Япония – никога не избра да развие пилотирани космически полети? И какво точно определя дали една страна би избрала да развие свои собствени способности за космически полети? Преди две години, по време на един симпозиум за социалните аспекти на космическите полети във Вашингтон, един говорител предизвикал истинноста на твърдението, че страните разработват пилотирани космически програми, за да отстояват способността и независимостта си. Ако това е така, попитал говорителят, какво би обяснило факта, че Франция няма своя собствена пилотирана програма? Всяка страна е различна. Няма “нормален път” за пилотираните полети.
Дуейн А. Дей може да бъде намерен на zirconic1 (AT) cox.net