Статията е написана през март 2009-та от Светослав Александров и е възможно да съдържа остаряла информация.
Совалката „Дискавъри“ достави последния комплект от слънчеви панели към „Международната космическа станция“ през месец март 2009 г. След като мисията й, обозначена като STS-119, приключи успешно, станцията изглежда наистина завършена, във вида, както са си я представяли мнозина преди повече от двадесет години! Е, остават само още няколко модула, но основната част от работата по конструкцията е завършена.
„Международната космическа станция“ без съмнение е най-големият успех на пилотираната космонавтика и най-грандиозният проект от 60-те години на миналия век, когато успешно бяха проведени мисиите „Аполо“, осъществили пилотирано кацане на Луната. След като лунното кацане е успешно осъществено, става ясно, че следващата логична стъпка в усвояването на космоса е установяването на космическа станция, орбитален дом, който да направи възможно постоянно човешко присъствие в космичната пустош. Мнозина се опълчват на тази идея. „Защо изобщо трябва да строим космически станции и защо трябва да имаме пилотирана космонавтика като цяло, при положение, че роботите и компютрите извършват всички научни експерименти из цялата Слънчева система?“ - това е въпросът, който става популярен, когато е одобрен проектът за космическа станция „Фрийдъм“ през 80-те години и по-късно за „Международната космическа станция“. Критици като Робърт Парк още преди началото на конструкцията считат, че станцията отнема средства от значимите за науката безпилотни мисии. Острата критика продължава и след началото на конструкцията, като особено се изостря след 2003 година, когато совалката „Колумбия“ се разпада над Тексас и станцията е оставена недовършена в продължение на няколко години.
Кулминацията на всичко това настъпва през 2007 година, когато Стивън Уейнбърг, Нобелов лауреат, просто споделя, че космическата станция според него е „орбитален провал“ и привлича медииното внимание.
Рисунка на космическа станция "Фрийдъм" от 1987 година - тази космическа станция е предшественик на "Международната космическа станция". Credit: NASA
Изглед на МКС - март 2009 г. Мечтата от преди 20 години стана реалност. Credit : NASA
Но вече е пролетта на 2009 година и „Международната космическа станция“ най-сетне е с приключена основна конструкция. Всички греди и слънчеви панели са доставени в орбита, както и повечето от лабораториите - „Дестини“, „Кибо“, „Колумб“. Станцията е готова да поеме след два месеца първия си екипаж от шестима души. След много усилия на ръководители и астронавти, вече можем да кажем смело, че станцията наистина е най-голямата постигната цел от ерата на „Аполо“. И докато преди 10 години хората си задаваха въпроса „Дали е разумно да строим космическа станция?“, днес актуалният въпрос е следният:
„Какво ще правим отсега нататък с „Международната космическа станция“?“
Космическата станция е факт. Тя съществува. Щом съществува, трябва сериозно да се замислим какво можем да правим с нея, за да извлечем най-голяма полза. За съжаление в кратката история на космонавтиката така се е случвало, че повечето от градниозните проекти са оставяни недовършени или с неразгърнат потенциал. Така се е случило с корабите „Аполо“, когато е унищожена цялата пилотирана архитектура след 70-те години в полза на космическата совалка, с ракетата „Н1“, която никога не полита успешно, с ракетата „Енергия“, която имаше голям потенциал да извежда голямо количество полезен товар отвъд околоземна орбита. Ще бъде наистина много жалко, ако „Международната космическа станция“ бъде свалена от орбита едва след няколко години, без да сме взели най-доброто от нея.
А с какво може да бъде полезна тя?
Когато проектът за космическата совалка е одобрен, той е одобрен най-вече с идеята да може да изнася „строителните блокчета“ на бъдещите конструкции в орбита. Космическите станции пък винаги са предвиждани да бъдат научни платформи и същевременно междинни постове за полети до Луната и планетите. Космическата совалка почти изпълни своята задача – тя изведе в орбита модулите на станцията. Но космическата станция е в неподходяща орбита, за да поддържа полети до Луната и планетите, така че единственото, за което може да ни послужи, е да бъде научна лаборатория, както и място, където да се тестват нови технологии.
Както вече споделих, повечето от научните лаборатории вече са в орбита. Но не всички. Някои от тях никога няма да полетят. За съжаление сред тях е и т.нар. „Центрофужен модул“, уникална лаборатория за тестването на реакцията на големи животни и органи към условията на безтегловност. Добрата новина обаче е, че на МКС вече има няколко малки центрофуги към модулите „Кибо“ и „Колумбус“. Центрофугата на „Кибо“ е в състояние да поддържа състояние на микрогравитация между 0.1 G и 2G, по данни от Японската космическа агенция. Тя е част от „Клетъчния биологичен експеримент“. Европейският модул „Колумбус“ има две центрофуги, част от експеримента „Биолаб“.
И докато загубата на „Центрофужния модул“ е компенсирана донякъде от наличието на центрофуги в гореспоменатите модули, друг уникален експеримент е на ръба на това никога да не полети - „Алфа Магнетик Спектрометър“, който ще е посветен на проучването на тъмната материя и антиматерията.
Доскоро дори нямаше план този интересен инструмент да бъде изстрелян. Впоследствие обаче бе решено да бъде финансиран един допълнителен полет на совалка, след като цялостната конструкция на МКС бъде завършена. Полетът по план трябва да бъде осъществен към края на 2010 година, малко преди пенсионирането на совалката. Само че и тук има една нотка на несигурност, понеже полетите на совалките постоянно се отлагат, понякога в продължение на месеци. Дали НАСА ще е в състояние да осъществи всички планирани полети по конструкцията на МКС до края на 2010 година? Ако настъпи ново продължително забавяне на графика и НАСА не успее да изстреля всички мисии до края на 2010 година, ще се престраши ли да изстреля совалка и през 2011 година, когато вече совалката трябва да е пенсионирана?
Несигурност, несигурност, несигурност... Изглежда, че ще е въпрос на голям късмет “Алфа Магнетик Спектрометър” наистина да полети, но ако действително той остане на Земята, критиците на “Международната космическа станция” отново ще побеснеят, защото загубата за науката е голяма. Много от критиците всъщност смятат, че “Алфа Магнетик Спектрометър” е единственият ценен и уникален научен експеримент, планиран за космическата станция, защото е свързан с проучването на сериозни астрономически проблеми, докато на борда на МКС почти всички останали експерименти са свързани с проучване на влиянието на микрогравитацията върху биологичните организми (нещо, което вече се е правило много пъти през цялата история на космонавтиката).
Има и други елементи на несигурност, в частност относно това, което касае износването на отделните компоненти на станцията. Колко време ще работят отделните компоненти и ако някой от тях се повреди, как ще бъде транспортиран до комплекса? На всички е ясно вече, че единственият космически кораб, който може да изнася големи компоненти, е космическата совалка, а след 2010 година тя ще бъде пенсионирана и след този период на практика оставаме без възможност да ги изнасяме в орбита. Особено проблемни са жироскопите, които се повреждат много бързо (неочаквано за всички!). Засега само совалката е в състояние да пренася жироскопи до МКС. Товарните кораби на Русия – “Прогрес” и на Европейската космическа агенция – “ATV” не са в състояние да ги пренасят. Несигурни сведения получавам за възможностите на японския кораб “HTV”, но дори и да е в състояние да може да пренася жироскопи, той все още дори не е изпитан в орбита!
Бъдещето на “Международната космическа станция” продължава да е несигурно и това определено не е факт за подценяване. Трябва да бъде извлечена максимална полза от нея, иначе всичкият труд на астронавтите ще отиде на вятъра.