8 февруари 2013 г. 01:08 ч.
Светослав Александров. „Има ли нова космическа надпревара?” Това е въпрос, който задаваме не много често, но все пак достатъчно периодично, и това показва, че към него има все пак обществена значимост. Въпросът започна да става актуален след 2003 година, когато Китай изпрати своя пръв космонавт в орбита. По-късно, през 2007 и 2008 година, въпросът беше зададен отново, когато Китай, Индия и Япония изпратиха свои автоматични лунни станции да изследват естествения ни спътник.
Днес въпросът е актуален отново – този път, защото в рамките на два месеца се случиха три събития. В хронологичен ред това са: първото успешно изстрелване на севернокорейски изкуствен спътник, изстрелването на маймуна в космоса като част от иранската космическа програма, първото успешно изстрелване на спътник от територията на Южна Корея. Събитията в Азия по отношение на космонавтиката вече няма как да се пренебрегнат от обикновения човек, дори и въпросният човек да не се интересува особено от космонавтика.
Космическата ракета на Южна Корея "Наро 1" излетя благополучно на 30 януари 2013 г. Photo credit : KBS
Дали днес сме в разгара на нова космическа надпревара? Някои космически ентусиасти биха казали: зависи от гледната точка. Ако слушаме какво се приказва в средите на НАСА, такава космическа надпревара има, но мнозина остават с впечатление, че в Щатите слухът за нова космическа надпревара е съзнателно раздухван от заинтересовани лица, защото през последните години политиците старателно се опитват да орежат бюджета за космически изследвания и НАСА се опитва да оцелее по някакъв начин. Най-скептичните пък смятат, че времената на космическите надпреварвания са отминали със Студената война. На фона на толкова противоположни мнения днес съществува нужда от балансиран анализ с цел да се отговори на въпроса: „Има ли нова космическа надпревара?”
Мнозина се затрудняват да отговорят на този въпрос, защото не разбират добре събитията, довели до голямото надпреварване през 60-те години на миналия век, което получило своя израз в изстрелването на първите изкуствени спътници, първите полети на човек в космоса, първите стъпки на Луната. Възрастните хора добре си спомнят с каква еуфория са били посрещнати полетите на „Спутник 1” и „Гагарин”. За тях дори полетът на първия изкуствен спътник (изкуствена луна) е бил невероятно постижение! Но извън СССР и Източния блок, на Запад с друго око се е гледало на съветските постижения. В съзнанието на американеца способността на СССР да изстрелва изкуствени спътници означавала способност да бъде стоварена атомна бомба на територията на САЩ (нали ако СССР притежават ракета, която може да изнесе товар, обикалящ около Земята, значи подобна ракета може да изнесе товар, който да падне върху американска територия). Ситуацията е довела американския гражданин до невероятна паника, която историята е запомнила като „Кризата Спутник”. Гражданското общество в САЩ започнало да настоява за незабавна програма, която да настигне СССР в технологично общество възможно най-скоро, независимо от цената.
Първоначално нещата в САЩ не потръгнали добре– космическата програма била отворена, изстрелванията на ракети били излъчвани по телевизията в реално време и хората били свидетели много от тези първи стартове, завършили с провали. Гафовете нанесли много сериозен удар върху американското самочувствие. Днес ние знаем, че и в СССР нещата не са били по-различни – но там космическата програма била засекретена. Изстрелванията не били излъчвани на живо и така били отразявани само съветските успехи, но не и съветските провали, които били прикривани.
По-късно нещата в САЩ потръгнали и американските специалисти започнали бързо да догонват съветските. Първият американски астронавт полетял успешно в космоса (по суборбитална траектория) само месец след полета на Гагарин! Независимо от това на територията на Щатите все още се чувствала необходимост от това да бъде доказана способността на САЩ в извоюване на технологична победа. За тази нужда трябвало цел, която да е достатъчно трудна, но да е постижима.
Стъпването на Луната било идеална цел и президентът Кенеди се спрял именно на нея. Вярно – Луната не предоставяла военни приложения. За военни приложения са били необходими преди всичко полети в околоземна орбита за наблюдаване на територията на врага. Но независимо от това едно кацане на Луната било обвързано с публичност и е нещо, което можело да се запомни завинаги. Ето как и САЩ, и СССР се оказали вплетени в примката на една надпревара, която довела до успехите на проекта „Аполо”.
Днес много космически ентусиасти въздишат по тези години, когато политическите фактори са налагали финансирането на амбициозни космически програми. Те разглеждат годините между 1959 и 1973 година като години на невероятен космически подем, а годините след 1973 (когато е последното пилотирано лунно кацане) – като години на упадък. Това не е точно сравнение. След това се дава началото на космически програми, които работят на базата на кооперация и сътрудничество, а не на състезание. Всичко започнало символично през 1975 година, когато американски кораб „Аполо” се скачил със съветски кораб „Союз”. През 90-те години вече нямало само символични ръкостискания – САЩ и Русия (след разпадането на СССР) активно си сътрудничили и американски совалки се скачвали с орбитална станция „Мир”. В периода между 1998 година и 2011 година бях свидетел как САЩ, Русия съвместно с други държави благополучно построиха „Международната космическа станция” – с размер на футболно игрище.
Успешното приключване на строежа на „Международната космическа станция” показа, че космонавтиката все пак върви напред. Епохата след космическата надпревара, наричана ера на международното сътрудничество, доказа предимствата и недостатъците на такова сътрудничество. Предимствата са видни – една такава гигантска конструкция може да бъде построена само с усилията на много страни, които работят в името на обща цел. Но и недостатъците са не по-малко видни – различните държави се борят с различни бюрократични спънки. Различните държави имат различен бюджет на космонавтиката и винаги в един момент една напредва, а друга изостава и влачи назад целия проект. От това следват отлагания. С други думи – международното сътрудничество оставя впечатление у космическите ентусиасти, че развитието на космонавтиката е бавно. Човешкият живот е кратък и желанието нещата да вървят по-бързо е съвсем естествено. От тази гледна точка надпреварата е съвсем желана. Надпреварващите се държави са склонни да поемат рискове (свързани дори с човешки животи). Но поемането на рискове и стремежът нещата да вървят напред напук на тях води до по-бързи програми.
Каква е ситуацията днес?
След първите забележителни успехи на Китай, Япония и Индия редица мечтатели в САЩ започнаха да раздухват слухове за нова космическа надпревара. Те настояваха американските политици незабавно да се мобилизират, да увеличат бюджета за космонавтика и да започне амбициозна програма за пилотируеми полети до Луната и Марс. След проведено разузнаване обаче мечтателите останаха разстроени. То показа, че Китай притежава технологичната способност да изпрати човек на Луната, но само на теория. То не показа, че китайците са активно включени в програма за покоряване на Луната. Днес Китай цели строеж на модулна станция до 2020 година, а китайски астронавт се очаква да стъпи на Луната не по-късно от 2030 година.
Освен това, каквато и да е програмата на Китай, тя в никакъв случай не е състезателна. Достатъчно е само да споменем факта, че китайските пилотирани кораби летят между интервал от няколко години! Китайската космическа програма се развива бавно. Освен това китайците категорично подчертават, че търсят международно сътрудничество, а не надпревара (просто страните-участници към „Международната космическа станция” не позволяват на Китай да се включи в проекта). Япония е включена в международното сътрудничество – модулите „Кибо” са прикачени към „Международната космическа станция”, а японски астронавти летят само и единствено с чуждестранни космически кораби. Индийската лунна мисия „Чандраян 1” беше проведена също със сериозно международно участие – огромен набор от приборите не бяха произведени в Индия.
И така, докъм 2007-2008 година отговорът на въпроса дали има нова космическа надпревара беше „Не”.
Днес ситуацията е по-различна от тогава. През 2009 година Иран за пръв път изпрати изкуствен спътник в орбита. През 2012 и настоящата 2013 година към космическите сили се присъединиха Северна и Южна Корея. Днес на световната космическа сцена има повече участници.
Но днес може да се каже, че като цяло за пръв път космическите дейности в Азия имат характер на надпревара. В Северна Корея нещата нямат нужда от обяснение – самият тоталитарен режим изисква космически успехи. Нещо повече – независимо от лошата икономика Северна Корея проведе цели две изстрелвания през 2012, докато се добере до заветния успех – толкова важен бе той за нея. Южна Корея, макар и демократича държава, също имаше нужда от успех – донякъде, защото севернокорейците бяха първи, донякъде, защото тя дълги години изоставаше от други държави в Азия, независимо, че е икономически е по-силно развита от тях. Международната общност разкритикува и иранските изстрелвания, опасявайки се, че зад тях страната развива военни технологии.
Патриотизмът в Азия е много силно развит. За новите космически държави развитието на космонавтика е въпрос на престиж – и очевидно за тях фактът, че на този континент държава като Китай е много напред в космическото си развитие, е силно мотивиращ. Азиатските страни искат не просто да са като Китай – а да са по-добри от него.
Очевидно днес в Азия наистина има някаква форма на космическо съревнование.
Нека обаче да напомним следното – това, че днес може би вече наистина живеем в условията на космическа надпревара, не означава, че от нея непременно ще последват пилотирани лунни кацания или някакви амбициозни междупланетни проекти. Възможно е космическата надпревара този път да поеме по друг път, който (за съжаление) да е по-силно обвързан с военните приложения на космонавтиката, отколкото с научно-изследователската страна. Нещо повече – от трите нови космически държави (Иран, Северна Корея и Южна Корея) нито една от тях не е достатъчно добре развита икономически за грандиозни успехи.
Иран до този момент изглежда най-развит (по отношение на космонавтиката – не на икономиката). След изстрелването на маймуна, страната е буквално на една крачка от изстрелването на човек в космоса. Най-вероятно това ще стане през следващите няколко години и най-вероятно полетът ще е суборбитален. Но Иран все още трябва да усвоява редица други уроци – полети в околоземна орбита, скачвания, космически разходки, безпилотни полети до други планети. Има ли в тази страна политическа воля за това? Днес ние нямаме отговор на този въпрос.
Самият факт, че Северна Корея може да изпраща спътници в космоса, не означава, че икономиката на страната е добра. Страната просто не може да си позволи нищо повече от това да изстрелва малки спътници.
В Южна Корея ситуацията е много деликатна. Страната е въвлечена в тясно сътрудничество с Русия, което обаче се оказа нож с две остриета. Двата провала на ракети през 2009 и 2010 година доведоха до размяна на остри реплики между Русия и Южна Корея. За южнокорейците измина повече време до първото изстрелване от собствена територия, отколкото самите те желаеха. Сега Южна Корея иска да построи ракета самостоятелно, без чужда помощ. Дали това дистанциране ще доведе до по-самостоятелна космическа програма, остава да видим.
Като заключение – в Азия наистина изглежда, че има някаква форма на космическо съревнование. Какъв ще е изходът от това съревнование обаче остава неясен.