12 октомври 2014 г. 22:50 ч.
Светослав Александров. Във връзка с големия интерес към статията на Мартин Варсавски, предлагам Ви я преведена на български.
Темата: Къде изчезна обещаното ни по-добро бъдеще?
За пръв път сме свидетели на поколение, за което можем да кажем, че неговите представители живеят по-зле в сравнение с родителите му. Такова е положението в много индустриални държави. В САЩ, например, средните доходи, приравнени към инфлацията, не са се повишили от 80-те години. Сред представителите на това поколение има често разговори, които са плод на разочарование, че хората не са получили своето обещано бъдеще. А икономическата криза само добавя сол в тази рана.
Но за мен най-сериозният проблем не е този, че за пръв път текущото поколение е икономически по-зле от поколението на родителите си. Моята тревога е във връзка с научно-технологическите иновации, че креативността на поколението ни намалява и че поради намаляването на иновацията най-вероятно бъдещите поколения няма да успеят да разрушат този цикъл на стагнация. В настоящата статия аз твърдя, че бъдещето, което на мен и на тези, родени през 60-те години, беше обещано, не ни е осигурено. А това, което е още по-зле – тези от нас, които сме родени през 60-те години, не осигуряваме по-добро бъдеще за нашите деца, родени през 90-те години и в началото на новото хилядолетие.
Когато моят дядо Давид Варсавски бил роден, Айнщайн открил теорията на относителността и революцията във физиката била в пълна сила. Когато моят баща Карлос Варсавски бил само момче, били открити антибиотиците и били направени смели стъпки по посока битката с бактериалните инфекции. Транзисторът, който е в основата на цялата електроника, е бил изобретен. Лампите отстъпили път на микрочиповете, а те от своя страна прокарали пътя към цялата хардуерна компютърна наука. Когато аз бях момче, американци стъпиха на Луната и за пръв път свръхзвукови самолети бяха разработени за комерсиални цели. После дойдоха мобилните телефони и накрая Интернет. Но бъдещето, което ми беше обещано в университета през 80-те години никога не дойде и напук на общото мнение аз съм убеден, че прогресът се е забавил и че човек, който е бил роден през 1945 година е бил свидетел на повече промени през първите 30 години от живота си, в сравнение с човек, който е бил роден през 1975 година.
Когато изучавах биология през 80-те години, аз вярвах, че в рамките на по-малко от 20 години ще открием лек за най-сериозните заболявания като рак и вирусни инфекции, например ХИВ. Но както се оказа впоследствие, медицинският напредък през този период бе разочароващ. Генното инженерство, рекомбинантните ДНК технологии и моноклоналните антитела вече били изобретени през 80-те години и ние тогава вярвахме, че през следващите години ще има цял нов клас магически куршуми, специално насочено лечение за рака, което се базира на способността да закарваме лекарствата точно там, където трябва да отидат. Но днес химиотерапията продължава да е брутална както и преди, а за повечето хора диагнозата „рак“ е равносилна на смъртна присъда.
По отношение на продължителността на живота, подобренията, които са направени, са свързани с ранна диагностика, с това, което ядем, спиране на тютюнопушенето и здравословен живот, а не с медицинския напредък през 80-те години. Трансплантациите вече бяха широка практика преди 30 години. За мен голямата изненада е че можем да лекуваме късогледство. Вярно, то е неприятно състояние, но е от второстепенно значение в сравнение с основните здравни нужди.
По отношение на енергийно ниво, през 60-те години хората са говорили за „контролиране на водородната бомба“, за да получават безгранична енергия. Но това не се случи и иновациите в областта на алтернативната енергия, в частност вятърни турбини и слънчеви батерии, не изглеждат никак иновативни за един учен отпреди 30 години. Нашата енергия се произвежда по същия начин, както и преди 40 години. Ние все още използваме ядрена енергетика и фосилни горива. Единствената промяна е, че сме прекарали 40 години в унищожаването на планетата и сега даваме Нобелови награди на хората, които алармират и приковават вниманието към този факт, а не на тези, които действително намират решение на климатичните промени. Когато става въпрос за енергетика, ние сме като пушач, който е открил, че пушенето му вреди на здравето и продължава да пуши въпреки всичко.
Колите на улицата са същите, както и преди. Двигателите с бутала продължават да работят по същия начин, както и преди. Никой не е успял да измисли нов революционен двигател, който механиците от 60-те години не биха били в състояние да разберат. Ето защо има огромен пазар за самолети, произведени през 80-те години – защото с някои дребни модификации те са практични както самолетите, които строим днес. А освен това някои абсолютно фантастични самолети като Конкорд вече не са в експлоатация. Свръхзвуковите пътнически полети, изключително преживяване, са вече в историята.
През всичките тези години единствената индустрия, която изглежда да е еволюирала напред, която ни е дала мечтаното бъдеще, която е интегрирана във всеки продукт, това е компютърната. Компютърните науки вероятно са единствените, при които някой, който е обучен през 80-те години и не е следвал модерните тенденции, няма да се справи и да разбере 80% от нещата, случващи се днес. Но основите на компютърната епоха вече съществуваха, когато се дипломирах през 1985 година. Вече имаше лични компютри през 80-те години. Те бяха по-прости, разбира се, но принципът им е същият. Дори имахме лаптопи и първи мобилни телефони. И все пак, ако има една област, за която мога да твърдя, че нещата са се подобрили от 80-те години, това е Интернет, благодарение на комбинацията от законите на Муур и Меткалф. Аз съм си изградил кариера от създаването на Интернет компании и мисля, че Интернет и полето на Глобалната мрежа, електрониката, мобилните телекомуникации и видеоигрите са единствените индустрии, които могат да оспорят идеята, че като цяло прогресът на човечеството е спаднал. Но по отношение на останалите области вярвам, че можем да стигнем до заключението, че нашата креативност – която експлодира през голяма част от 20-ти век – е в стагнация през последните 30 години.
Когато отидох в колеж (който в САЩ е различен в сравнение с Европа, в американските колежи можеш да учиш много дисциплини в продължение на две години, до момент, в който избереш основната), аз обикалях от един департмент на друг, учих по малко от всичко – химия, аналитична математика, биология, генетика, история, физика, психология, антропология и компютърни науки. Любопитството ми беше неизчерпаемо. Учих в продължение на 8 години, имам бакалавърска и две магистърски степени. До края имах предимството да изучавам всичко от законодателство до инженерни науки.
Сега дъщеря ми учи в същия университет, Колумбия, и когато отивам на свиждане, ние двамата прекарваме часове в разглеждане на учебници. Тя учи химия, биология, аналитична математика, история на Източна Европа и класиците. И наистина това, което тя учи, не е по-различно от това, което аз изучавах. Неща, за които не съм чувал, понякога се появяват – и аз се удивлявам – но това не се случва често. Но 30-те години, които разделят моето учение в Колумбия и учението на моя баща в Харвард, са друга тема на разговор. Спомням си баща ми да повтаря удивлен - „Когато бях момче нямахме телевизия, когато бях момче нямаше космически пътешествия, когато бях момче нямахме реактивни самолети, когато бях момче нямаше климатици, когато аз учех ние не знаехме каква е структурата на гените“. За него животът беше като кутия, пълна с изненади, той усещаше иновациите и откритията. Но това не усещам нито аз, нито моята дъщеря.
Когато сравнявам нейното и моето детство, виждам само една голяма разлика: Интернет. Шестнадесет години са минали от рождението на най-голямата ми дъщеря, Алекса, и на най-малкия ми син, Лео, който е на две – и единствената разлика, която наблюдавам, е че Алекса гледаше филмите си по телевизията, а Лео ги гледа в Ютуб. Всичко друго, всичко свързано с неудобствата около бебетата продължава да е същото. Памперсите са същите, лекарствата за децата са същите и продължават да са неефективни. Да, има нови ваксини за хепатит, но Хепатит Б се е разпространил твърде много. И докато има някакъв прогрес във връзка с пренатална диагностика, няма много опции какво да правиш с тази диагностика, освен аборт. Да, някои революционни неща се случиха между раждането на Алекса и Лео, като декодирането на човешкия геном, но истината е, че въпреки че сме способни да направим списък с гени, резултатът е като един телефонен указател, в който имената са от едната страна, а номерата – от другата. Компании като 23andme (аз съм инвеститор) отбелязват голям прогрес при тестването и картографирането на гените, но за съжаление повечето неща, които можем да научим за генетичните тестове са като код без камък Розета. Когато аз се изучавах, Уотсън и Крик вече бяха в историята и знаехме как да комбинираме нуклеинови киселини. Ние знаехме, че от ДНК се получава РНК, която от своя страна прави протеини. Ние днес имаме целия човешки геном декодиран, но не го разбираме. Генетичната революция, за която говорихме през 80-те години, способността да лекуваме чрез генетика, все още не се е случила. И като изключим това, когато бях в Колумбия беше предсказано, че в рамките на 20 години ние ще разберем нещичко – дори и да е мъничка част – за един от най-големите проблеми в невронауката – взаимоотношението между съзнанието и мозъка. И въпреки това продължаваме да правим примитивни експерименти, при които тълкуваме мозъка като автомеханика, парче по парче. Ние отнемаме едно парче и гледаме какво се случва.
А какво да кажем за теорията за „първичния бульон“, която имахме намерение да използваме, за да тестваме как е възникнал животът? Тридесет години са изминали и учените все още се опитват да демонстрират, че животът може да е възникнал от неживото. Тези учени все още не са успели. Ние вече сме снижили очакванията си, все едно не искаме да се случи нищо ново в биологията. Ние се опитваме да използваме стволови клетки, а в реалността не знаем как те функционират. Използваме ги като товарни животни, за да свършат нашата работа, но без да знаем как точно се справят с проблема. Що се касае до сърдечно-съдовите заболявания, през 80-те години предполагахме, че в рамките на няколко години ще открием как да забавим биохимичните процеси, при които артериите се задръстват на биохимично ниво, но 25 години по-късно ние не разбираме нищо конкретно свързано с холестерола и единственият напредък, който сме направили, идва от най-примитивната гледна точка: циркулаторен тръбопровод. Имаме много нови лекарства, статини, но принципът, по който действат на молекулярно ниво е неясен. Крайният резултат е, че единственото нещо, което сме постигнали, е да станем по-добър водопроводчик за нашите артерии. Тромавият напредък в медицинските науки е причината след като основах MediCorp през 1985 година, да сменя полето на работа и да се занимавам с телекомуникации и електроника. Смущаваше ме безкрайно фактът, че отнемаше от 10 до 20 години, преди гениална идея да се превърне в готов продукт.
Ако разгледаме друга житейска област като забавленията, през 80-те години можехме да гледаме филм вкъщи на видео, картината беше по-лоша от тази на DVD, но целта и предназначението му си бяха същите. Музиката звучеше много по-добре на грамофонна плоча или на CD, отколкото звучи компресирана на MP3 файл на хард диск. Високоговорителите бяха много по-качествени в сравнение с днешните. Само екраните бяха по-лоши от днешните, но само тези вкъщи, тези в театрите и в киното бяха също толкова добри, колкото и съвременните. Напредъкът е в електрониката, не и в оптиката. Висококачествената оптика изглежда да е регресирала, а не напреднала. Цифровата фотография донесе със себе си удобство, а не качество.
С уважение към самата музика, жанрове като Хип Хоп, ембиънт, чилаут, електронна музика и техно вече съществуваха, макар и под различни имена. Музиката, която слушам сега – Ministry of Sound, Coldplay, Gorillaz, Fatboy Slim, Marcy Gray, Red Hot Chilli Peppers, Thevery Corporation, Eminem и Buddha Bar, е същата музика, която слушат моите деца. Когато бях момче, баща ми слушаше класическа музика и джаз, а аз слушах Супертрамп и Лед Цепелин. Татко ми мразеше моята музика. Но за мен музиката на децата не звучи странно или различно. Също така не възприемам начина, по който те се обличат, като странен и необичаен. За мен стилът ми не изглежда по-различен от този през 80-те. Татуировките вече били мода, когато майка ми е била малко момиче. И нещо повече, Том е маниак на тема Хеви метъл от 70-те, какъвто и аз слушах на възрастта му. Може би единствената причина, поради която завиждам за тяхната музика... е че те не плащат да я слушат (всъщност трябва да го правят, но не го правят).
С най-голямо уважение към модата изглежда, че през 90-те се опитахме да си върнем обратно 60-те години, по-късно 70-те години и накрая 80-те, което съвсем направи посещенията ми в университета Колумбия като Дежа Вю. Стилът на носене на дребни шапки и вратовръзки е същият както през 80-те. Не, широките гърбове и торбестите дънки не са в този стил, но ако вземем един човек от 2008-ма година и го телепортираме да се разхожда през 80-те години, той няма да изглежда като извънземен. Даже тези асиметрични прически започнаха да се завръщат. За фабричните материали все още използваме памук, вълна и акрили. Гаджет клотингът никога не привлече окото. Единствената новост в тази област, за която мога да се сетя, e Gore Tex, която използвам за екипировката за колоезденето. Що се касае за ежедневните джаджи, през 80-те години използвахме уокмен, днес използваме iPod. Моите състуденти се разхождаха също толкова откъснати от света, както и тези на Алекса. Спомням си за един приятел, който беше толкова отвеян, докато слушеше музика. Един ден както си се разхождаше, слушайки Уокмена, накрая цопна в басейна. Същото нещо може да се случи и днес. Ipod-ите на Apple се разпродават като че ли са някаква грандиозна новост, но като се изключи начинът, по който съхраняват музиката, продуктът е базиран на концепция, която съществува от 80-те години. Даже „Уокмен“ все още е търговско наименование.
Пилотираната космонавтика днес е много по-слабо напреднала в сравнение, когато бях момче. По време на моето детство хората пътуваха до Луната, докато днес всичко се върти около харчене на милиони за обиколка около Земята, за да може един космически турист да си начеше егото. Единствената истинска стъпка напред беше в областта, за която моят баща, който бе астроном, каза, че трябва да се случи: безпилотните космически мисии. Ние сме изпратили роботизирани сонди отвъд Слънчевата система и сме успели да изучим региони, които са много по-далеч, но все още не сме открили нищо за химичния състав на звездите или за произхода на Вселената, нищо ново, което не сме знаели през 70-те години. През онова десетилетие ние бяхме убедени, че сам човек трябва да лети до другите планети, нещо, което още не се е случило.
Когато бях момче моят татко построи радиотелескоп в близост до ЛаПлата в провинцията на Буенос Айрес. С радиотелескоп ние можем да видим част от електромагнитния спектър, който, както казва Малкият Принц, е невидим както за окото, така и за телескопа. Сега ние получаваме и сме способни да обработим повече информация благодарение на мощта на процесорите, но ние все още не знаем много неща, които баща ми прогнозираше, че ще разгадаем. Нещо повече – негова книга, написана през 70-те години, озаглавена „Живот във Вселената“, е наскоро препубликувана.
Аз отраснах с теории като Големия Взрив и все още чувам за теории като Големия Взрив. Аз отраснах, слушайки за Големи Колайдъри и все още чувам за Големи Колайдъри. Аз отраснах, слушайки за големи парадокси, които съществуват, когато говорим за огромни разстояния във Вселената - разстояния, при които можем да пътуваме във времето – например – гледах как човек стъпва на Луната, но това, което виждахме по телевизията, се е случило в реалността една секунда по-рано. Но ние не сме открили нищо, за да разрешим парадоксалните загадки. Ние живеем в един свят, възникнал преди 5.5 милиарда години, но нашият живот е като космическа микросекунда, а цялото човечество е съществувало за няколко минути. Дори и да има други като нас във Вселената, как ще комуникираме с тях, ако те са на хиляди или стотици хиляди светлинни години, а ние живеем само няколко кратки години?
Моят баща написа през 60-те че е възможно да има извънземен живот, но ако това е разумен живот, бавната скорост на светлината би направила невъзможна комуникацията между отделните живи форми. Така че ако те са ни казали „здравей“ по време на епоха, когато човешката раса не е съществувала, а ние отговорим като представители на човечеството, кой знае към кого те биха отговорили в бъдеще. Вселената и еволюцията на живите същества не са в синхрон. И нищо не се е променило. Това, което баща ми е казал навремето е звучало ново за онези времена, сега то звучи старо, но няма нищо ново, което да е измислено.
Ето защо този петък, докато седя до сина си Том, докато гледам филма Next, в който Николас Кейдж вижда близкото бъдеще, и докато пиша същевременно тази статия (в многозадачен режим), аз намирам себе си обезверен с едно бъдеще, което никога не ми беше осигурено. И се чудя – възможно ли е скоростта, с която откриваме нови неща, да е намаляла? Или има още много открития, които все още не са изплували на повърхността? Не знам. Трудно е да измерим степента на иновацията.
Да, има неща, които изглеждат, че се развиват бързо, но за мен е очевидно, че и през 80-те години можех да си седна на компютъра, да слушам музика и да гледам филм, да излезна навън да слушам музика или да отида в бар. Или да отида в клуб, който, когато дойдох в Мадрид, носеше името Пача. Този клуб сега носи същото име. Двадесет и пет години са изминали и нищо не се е променило. Аз играех най-скучната видеоигра навремето „Тенис“, а моят син играе “Светът на Уоркрафт“. Но аз тогава не мислех, че „Тенис“ е най-скучната игра на света. И ако виртуалната реалност е най-голямото откритие, което сме очаквали, аз ще продължа да очаквам бъдещето, което ми бе обещано.
Може би проблемът е, че през 60-те, 70-те и 80-те години самата идея за бъдеще ни даде изключителна забързаност. Ние бяхме опиянени от оптимизъм, защото живеехме в епоха, в която изглеждаше, че всичко, което използваме, е изобретено съвсем наскоро. Но през този век изглежда, че степента на иновации е спаднала твърде много. Или проблемът е точно този, че поколението, което е отговорно за спада на прогреса, е моето собствено поколение. Че поколението на моя баща ни даде един по-добър свят, а нашето поколение дава един свят, който е не само по-лош в социален аспек, като се има предвид броя на бедни хора (който е рекорден), но освен това е по-лош, защото не напредва със скоростта, с която напредваше преди.
Пет години от началото на 20-ти век Айнщайн преживя своята annus mirabilis (година на чудесата). Кой е нашият патентен офис днес? Кой е съвременният Айнщайн? Нима сме първото поколение от много години, което е неспособно на истинска иновация? И нека не говорим за неща, които са сложни като теорията на относителността. Аз си спомням как се оплаквах от зъболекарската машина като бях малък, а зъболекарят ме уверяваше, че докато порасна той ще трябва да търси нова работа, понеже ще сме измислили ваксина срещу кариеси. Къде е ваксината срещу кариеси? Къде са лекарствата за катар и СПИН? Къде е бъдещето, където няма бедност, в което роботите вършат цялата работа вместо хората, докато ние се занимаваме с изкуство и култура?
За съжаление, като се огледам около мен в края на 2008 година (тогава е писана статията), аз виждам човечество, което води неустойчив живот, опирайки се на технология, която вече трябваше да бъде остаряла. Вярвам, че е дошло времето да се облегнем на сериозна самокритика и да почнем отново да инвестираме в наука, защото списъкът нерешени проблеми расте с всеки ден. Ако продължим по същия начин, не само няма да имаме бъдеще, но и настояще.
--Мартин Варсавски.
Мартин Варсавски е аржентински предприемач, който живее в Испания.
Неговата статия е достъпна в оригинал на този линк