Статия, написана през ноември 2007 от Светослав Александров. За тези, които са следели космическите полети преди повече от 20 години трагедията със совалката Челинджър е бил един запечатващ се в съзнанието момент. Но дори и за хора като мен, които не са имали възможност да се интересуват от космонавтика по това време трагедията с Челинджър е нещо, което трябва да се анализира много внимателно.
Много години бяха минали от последната трагедия на НАСА, която стана на борда на Аполо 1. През тези години програмата Аполо се разви, човечеството видя първите лунни кацания, а след това видя и изстрелването на станцията Скайлаб. По-късно програмата Аполо бе погребана заедно със старите ракети-носители Сатурн. Човечеството пое по нов път-път с виждане за бъдещето. НАСА бе обещала да разработи космическата совалка - първият кораб за многократно ползване, който ще намали разноските по изстрелвания, ще позволи изстрелването на нови и големи орбитални конструкции и най-важното - ще направи полетите в космоса рутинни. Самата програма "Космическа совалка" бе предлагана като "свещения граал", като едно технологично чудо на 20-ти век. Изстрелвания в космоса трябваше да бъдат осъществявани редовно - две седмици след кацането совалката трябваше да бъде прикачена отново към ускорителите и да бъде изстреляна пак. И разбира се без риск за живота на астронавтите.
Трагедията със Челинджър обори мита, че совалката е безопасна и това доведе до извеждането на бял свят за компромисите, които са правени в програмата, за множеството грешки и за начина, по който в НАСА се е работил. Ние не бива да забравяме, че космическата совалка е единственият американски космически кораб, който лети без съществени системи за аварийно спасяване и първият в историята американски пилотиран космически кораб, който не е бил тестван в безпилотен режим преди експлоатацията си!
Важно е да се знае, че много скоро след лунните кацания космическите полети престанаха да се появяват в новините и да се следят с такъв ентусиазъм както в самото си начало. Дори по време на полета на Аполо 13 малко бе предавано по телевизионните канали преди експлозията на борда. А след разработката на космическата програма космическите полети се превърнаха в скъпи екскурзии до никъде. Но НАСА бе разработила цяла програма с цел да възроди интереса на човечеството към космоса - "Учител в космоса".
Учителката Криста Макалъф бе първият учител, който трябваше да полети в космоса като част от тази програма. За беда този първи полет бе трагедията с Челинджър. При това множество ученици дошли да гледат изстрелването са били свидетели на трагедията, която се е развила пред очите им!
Другото важно културно последствие е във връзка с етиката и компромисите, които са допустими да се правят при осъществяването на космически полет. Защо се строят космически кораби без да бъдат внедрени системи за аварийно спасение? Има ли смисъл от рисковани пилотирани полети? Трябва ли да се прави компромис с живота на хората в името на науката?
Както споменах космическата совалка е кораб, който бе разработен за да направи космическите полети евтини и редовни. Всъщност тя се оказа скъпо струваща играчка, която изисква голяма поддръжка преди и след всеки полет. Няма гаранция, че преди старта всички системи ще функционират перфектно, че да позволят изстрелване.
Полетите на совалките непрекъснато търпят отлагания поради една или друга причина. Понякога заради лоши метеорологични условия, друг път заради технически проблеми. Понякога техническите проблеми са толкова сериозни, че не могат да бъдат отстранени на стартовата площадка, а трябва совалката да бъде прибрана в хангара. В този случай отлагането на полета може да отнеме месеци, както се случи през 2007 г., когато градушка очука Атлантис.
Фаталната мисия на Челинджър също бе отлагана многократно. Полетът първоначално бе планиран за 22 януари, 1986 година, но проблеми преследваха мисията и совалката не можеше да отлети до 27 януари. Накрая позволение за излитане бе дадено, Челинджър се отправи към висините само и само да завърши с гигантска експлозия в небето 73 секунди по-късно.
Прогнозата за времето предвиждаше изключително лоша прогноза за деня с много студени температури. Инженерите от Тиокол, които са отговорни за разработката на твърдогоривните ускорители на совалката изразиха опасения за това дали О-пръстените ще могат да дадат достатъчно добро уплътнение при ниски температури. Според тях нямало гаранция ако температурите са под +11 Целзиеви градуса, че те ще уплътняват качествено. Пръстените са били много критичен компонент - ако се провалят по време на полета това би означавало смърт за екипажа и разрушаване на космическия кораб. Но въпреки това притесненията не са допринесли за решение полетът да бъде отложен с още един ден (нещо крайно нежелателно, защото мисията вече е била отлагана достатъчно пъти) и изстрелването е щяло да бъде осъществено независимо от това.
Но през нощта преди изстрелването е било много студено - температурите са достигали -13 градуса - много под препоръчваните +11 градуса. Дори лед се е натрупал в района на фиксираната сервизна структура.
Независимо от всичко подготовката за изстрелване е продължила.
Шест секунди преди изстрелването трите главни двигателя на Челинджър се запалили. До Т минус нула секунди при възникването на проблем те е можело да бъдат безопасно изключени, но след запалването на двата твърдогоривни ускорителя вече нищо не е можело да се направи за прекратяването на полета. До този времеви праг компютрите не са засекли никакъв сериозен проблем, който би довел до отлагането на полета на совалката.
Но още веднага след изстрелването нещо се случило. Черен дим е започнал да излиза от десния твърдогоривен ускорител. Хората в контролния център, които контролирали полета не забелязали нищо, но дори и някой от тях да е забелязал дима вече нищо не е могло да бъде направено за екипажа. О-пръстените не са били в състояние да дадат необходимото уплътнение.
Но скоро димът изчезнал. На третата секунда от полета той вече е бил невидим за камерите. Счита се, че натрупването на оксиди са запушили дупката и са създали уплътнение. Това уплътнение би било достатъчно за да осъществи правилното горене на твърдогоривните ускорители до края на полета.
Но малко преди достигането на периода на максимално аеродинамично налягане се случило нещо наистина неочаквано! Совалката е преминала през характерен ветрови градиент (разлика в силата на вятъра, която рязко се променя в рамките на малко разстояние във височина). Именно големите сили при преминаването през този градиент е довела до падането на това натрупване на оксиди, което е представлявало бариера за горещите газове. На Т+58 секунди наземни камери са заснели ясно изразен пламък, за който контролерите също не били информирани!
На Т+64 секунди пламъкът си е променил формата, което показало, че е настъпил пробив във водородния резервоар, който е съставна част от големия горивен резервоар - оранжевата структура, към която е закрепена совалката. Като резултат налягането в резервоара е започнало да пада.
Към този момент ситуацията плодължавала да изглежда нормална за контролерите и екипажа на совалката. КАПКОМ съобщил на екипажа, че двигателите отново работят на 104% след преминаването през плътната атмосфера, когато двигателите са работили на 65% от тяхната планирана възможност с цел да предпазят совалката да не се откъсне от горивния резервоар през тези критични моменти на полета. От Челинджър отговарят, че са получили съобщението и потвърждават и това са последните думи, които са записани от екипажа.
Към Т+72 секунди от началото на полета десният ускорител се е издърпал от подпората си, която го е задържала закачен към големия резервоар. По-късни телеметрични данни показали характерно необичайно странично ускорение, което вероятно е било усетено от хората в совалката. Последната информация, записана на магнетофона на борда на совалката е била гласа на пилота Майкъл Смит, който е казъл "Ъх Ох". Той може да е реагирал така след като е забелязал индикации за неправилно функциониране на главните двигатели на соваката, или за падащото налягане в горивния резервоар.
Към Т+73.124 секунди куполът на водородния резервоар е започнал да се пропуква. Това създало реактивна сила, която изблъскала водородния резервоар към кислородния. В същото време десният ускорител се е извъртял и се е врязал в структурата между двата горивни резервоара. Това е довело до разпадането на цялостната конструкция. Но реално погледнато не е имало експлозия поради не-настъпването на детонация. Ясно се е виждало на записите от полета, че кабината с екипажа на Челинджър е продължила по самостоятелна траектория както и двата твърдогоривни ускорителя, които са продължили да летят неконтролирано преди да бъдат взривени от наземните екипи.
Веднага след трагедията настъпила тишина в контролната зала. На Т+89 секунди директорът на полета е попитал служителя на полетната динамика за информация. Той отговорил, че получава противоречиви данни - което показва, че совалката се е разпаднала на множество парчета. Наземните контролери отбелязали: "Отрицателен контакт, загуба на данни".
Стийв Несбит, служител на публичните дела съобщил: "Контролерите на полета наблюдават много внимателно възникналата ситуация. Очевидно имаме голяма неизправност. Нямаме връзка". След кратка пауза добавил: "Имаме съобщения от служителя на полетната динамика, че совалката е експлодирала."
Последвали стандартни процедури за такива ситуации - затваряне на вратите на контролния център и никакво право за напускане на района.
След разпадането на Челинджър някои от астронавтите са оцелели в тези начални моменти от трагедията. Три от четирите пакета за осигуряване на въздух, които са били предвидени да поддържат живота на астронавтите в случай на беда докато совалката е още на Земята са били задействани. Не е ясно колко време след това хората са останали живи. Има спекулации, че някои от тях са оцелели до сблъсъка на совалката с океана но дали това е така не е ясно.
Освен че комисията по разследване Роджърс констатира техническата причина за трагедията с Челинджър (проблем с уплътняването на О-пръстен) тя извади и на бял свят начина, по който НАСА е работила до момента. Изглежда, че далеч по-важна причина за трагедията е дезинформираността, недостатъчно добра комуникация между НАСА и Тиокол, предаването един на друг на непълни и подвеждащи факти, а също така и конфликт между инженерни данни и решенията, които ръководството взема за работа с тези данни. Много хора са си задавали въпроса дали човек може да има доверие на НАСА при всичките тези обстоятелства.
След трагедията с Челинджър всички полети на совалки бяха спрени и в рамките на две години нямаше пилотирани полети на САЩ в космическото пространство. През това време твърдогоривните ускорители бяха променени за да могат да бъдат по-надеждни. Според клаузите на договора сключен между НАСА и Тиокол ако настъпи катастрофално събитие, което да доведе до загубата на човешки живот Тиокол са длъжни да заплатят 10 милиона долара и да носят съдебна отговорност за това. След инцидента с Челинджър Тиокол доброволно платили таксата в размяна на това да не бъдат съдени.
След катастрофата НАСА построи нова совалка - Индевър. Бе установено, че агенцията не може да осъществява редовни полети както бе очаквано в началото на програмата и с добавянето на новата совалка в космическата флотилия бе начертан нов, по-реалистичен график на полетите.
Едно от най-важните последствия бе, че от совалката бе отнета възможността да осъществява комерсиални полети и отново бе акцентирано за тази цел да се използват обикновени ракети.
След катастрофата на Челинджър последваха години на известен възход. Бе изведен телескопа Хъбъл - един от най-важните астрономически инструменти, който направи множество значими и важни за обществото открития. Бяха изведени сондите Галилео и Магелан, които изследваха Юпитер и Венера, а научните данни, изпратени от тях са незаменими. НАСА осъществи полети на совалка до руската станция Мир и започна строежа на Международната космическа станция - най-голямата структура, построена от човешка ръка в орбита.
От техническа гледна точка причините за загубата на совалките Челинджър и Колумбия са различни. Трагедията с Челинджър настъпи поради проблем с О-пръстен, а трагедията с Колумбия - поради падащи отломки, които разрушиха топлинния й щит. Но двете трагедии имат сходство - както проблема с О-пръстените, така и проблема с падащите отломки са били известни, но НАСА са изстрелвали совалки като считали, че риска за катастрофа е бил приемлив дори при наличието на подобни проблеми.
Нещо повече - хората, разследвали трагедията с Колумбия считат, че същите погрешни решения, довели до трагедията с Челинджър са довели и до трагедията с Колумбия и че НАСА не е научила много уроци от трагедията с Челинджър.
Друго важно нещо, което следва да се отбележи - и при двете трагедии е нямало начин да бъде предотвратена катастрофа дори и при навременно установяване на проблемите. Совалките не притежават системи за аварийно спасяване.
Сумарно има 14 души, които са загинали при експоатацията на совалка. Това не говори добре за програмата "Космическа совалка" и води до нейния естествен край през 2010 година, когато всички совалки ще бъдат пенсионирани и ще бъде построен нов космически кораб - Орион, който е подобен на Аполо.