Светослав Александров - статията е публикувана през август 2009 година и е възможно да съдържа вече неактуална информация. Преди броени дни Августиновата комисия, назначена от правителството на Обама, свърши своята работа. Нейната задача бе да провери дали НАСА е на правилният път и дали агенцията ще успее да се справи с изпращането на човек на Луната до 2020 г. Също така комисията имаше за задача да провери всички евентуални алтернативи на програмата „Съзвездие“, да провери възможността за евентуална пилотирана мисия до Марс и до астероидите. Когато комисията направи последното си публично изявление обаче, всички привърженици на космическите полети бяхме шокирани.
НАСА не може да постигне нищо съществено с текущото си финансиране!
Какво значи това ли? Ако не бъдат дадени необходимите 30 милиарда долара, които липсват на агенцията, няма да има пилотирано кацане на Луната. Няма да има полети до Марс. Човек ще остане за още поне 20 години в най-ниската околоземна орбита.
Няма изглед обаче да бъдат дадени тези средства – особено в условията на глобалната финансова криза. Да – има все още хора, които се надяват, че президентът Обама ще направи чудо. Че колосалната сума пари ще бъде внесена и ние ще видим отново астронавти, които подскачат на повърхността на Луната до 2020 г. Но шансовете за това са почти нулеви. Вече я няма Студената война. Няма я политическата мотивация за осъществяването на свръхпроект като „Аполо“. Въпреки скромния си бюджет в днешни дни, НАСА продължава да е най-финансираната космическа агенция в световен мащаб. Трудно е да се намери оправдание за още по-голямо финансиране. 30 милиарда долара за обикновения човек са много пари – ако бъдат дадени (особено в условията на криза) – ще завалят критики. Защо тези пари не се влагат в борба срещу световния глад? Ами ракът? Ами СПИН?
Колкото и да ми е неприятно да кажа (днес, 40 години след първото стъпване на човек на Луната) забравете за нещо велико в идните 10-15 години. Забравете за Луната и Марс. Забравете за колонизацията на Слънчевата система.
Надали има по-трудна статия, която съм писал през целия си живот. Ситуацията е страшно депресираща. Заключението на Августиновата комисия прозвуча като присъда – просто няма възможност НАСА да направи каквото и да е в областта на пилотираната космонавтика. Не и с финансирането, което ще бъде дадено на агенцията.
Единственото нещо – което се считаше, че може да бъде постигнато – е пилотирано облитане на Луната и полет на човек до близките астероиди - без стъпване. Една лунна орбитална мисия с хора и едно облитане на близкоземен астероид звучи интересно и може би ще вдъхнови някои хора. Но все пак големият въпрос остава – какъв е смисълът от това?
Стюарт Аткинсън споделя в своя блог (http://cumbriansky.wordpress.com/) своето мнение за подобни мисии:
-Астронавти, които облитат дадена планета, не са изследователи – те са туристи.
-Облитанията не са смели начинания, а признак на боязливост.
-Облитанията не са утопични или футуристични – те са срамни и засрамващи.
-При облитанията не се правят проучвания – а само наблюдения.
Стюарт не може да си представи как след толкова много години подготовка, най-същественото нещо, което можем да направим, е кораб – който отива до дадена планета – но няма да е в състояние да каца.
Окей – дори и да си представим, че облитания на Луната биха били интересни ибиха заинтригували част от хората, които са уморени от едни и същи разходки до орбита, все още не можем да си отговорим на въпроса: „Какво астронавтите ще правят по време на мисията?“ Та те няма да имат време за нищо!
Ако трябва да сме честни, обаче – ние вече сме на Луната. Ние сме дори на Марс. Докато привържениците на пилотираната космонавтика може да очакват настъпването на по-добри времена и търсят начин да осигурят финансирането на НАСА, учените не търпят отлагане. Няма нужда да пращаме човек, за да изследваме дадени планети. Днес марсоходи се разхождат по повърхността на Марс, орбитален разузнавач заснема Луната с невиждана резолюция, апарати на Европейската агенция и НАСА проучват съответно Венера и Сатурн, мощни сонди са на път към Меркурий, Плутон, Веста и кометите. Планират се нови, по-мощни инструменти за тези роботизирани апарати, възвращаеми мисии, които ще вземат проби от луната на Марс – Фобос (и от самия Марс), и ще ги доставят на Земята. Няма нужда да се праща човек до там – роботът ще вземе почвата и ще я прати към Земята, за да може земните учени да я изследват в свръхмощните си лаборатории.
Приз цялото това време астронавтите летят на 300 километра над главите ни, оправят бъгави тоалетни и ... до този момент от „Международната космическа станция“ не е излязло нито едно вълнуващо откритие. Орбиталната станция е скъпа – експлоатацията на совалките е скъпо нещо (защото дори една елементарна пилотирана програма отнема много средства – това, за което НАСА няма пари е нещо по-различно от елементарна пилотирана програма). Съвсем естествено е да си зададем въпроса – за какво трябва да пращаме хора изобщо в космоса?
Около безсмислието на пилотираната програма се обединяват знаменити учени – сред които фигурират имена като проф. Робърт Парк, Нобеловият лауреат проф. Стивън Уейнбърг. През 2004 година към списъка се присъедини легендарният д-р Джеймс Ван Алън, който е известен с откритието си на радиационните пояси около Земята. Ван Алън просто каза: „Рискът е висок, цената е голяма, а науката е несъществена“. След което просто продължи: „Настояването за провеждане на пилотирана експедиция до Марс датира от 1950 г. с илюстрации по популярни списания и детайлно инженерно проучване на реномирания ракетен учен Вернер Фон Браун. Това, което липсваше тогава и все още липсва днес, е убедителна обосновка за подобно начинание“.
Друго сравнение, което си струва да се отбележи: през 30-те години на миналия век е имала концепция за пилотирани полети с балони в горните слоеве на атмосферата. Считало се е, че човек ще има възможност да направи детайлни научни изследвания в тези региони. Но по-късно станало ясно, че изпращането на такива пилотирани балони би било рисковано, скъпо, опасно. Затова се изпращат безпилотни балони. Височинните полети с балони съществуват единствено като скъпо хоби.
Приликата с пилотираната космонавтика е поразителна. Днес основната наука в космоса се прави от роботи. Участието на хора в космическото пространство е било маргинално за общия напредък.
Но съществуването на проекти като совалката и МКС винаги са се оправдавали от НАСА и другите агенции. Винаги се е казвало, че човек в орбита може да произвежда ефективно протеинни кристали, които са по-големи и по-чисти в сравнение с тези на Земята. Все пак стандартните наземни рентгенови кристалографски техники са били в основата за определянето на структурата на протеини – в това число и ензими.
Какво става обаче през 2000 година, след десетилетие опит на борда на Мир и совалката? Националната академия на науките в САЩ заключва, че огромната инвестиция в проучването на протеинови кристали на борда на Мир и совалката не е довело до нито един уникален научен резултат!
Такова е становището на д-р Робърт Парк – който винаги е твърдял, че науката на борда на станциите не е толкова погрешна (в смисъл псевдонаука), колкото безполезна и ненужна.
Мисля, че всички разбраха какво имам предвид. С реалната опасност човек да не стъпи обратно на Луната в близко бъдеще и продължаващото отлагане на пилотираната мисия до Марс за по-нататъшни десетилетия, можем да заключим, че астронавти ще продължат да си кръжат до околоземна орбита и обратно.
Опасността е реална – влошаване на кризата в областта на пилотираната космонавтика се очаква.
Въпросът, който трябва да си зададем всички, е: „Остаряла ли е морално пилотираната космонавтика?“